Север Гансовски - Черният камък

Няма защо да вдигате рамене… Нали виждам! Добре, нека ви разкажа. Разбирате, че след цялата епопея в колибата, най-сетне ме изписаха от болницата. Скулпторът и лекарят ме закараха до аерогарата, ние се сбогувахме, прегърнахме се, аз се качих в самолета. На душата ми е тежко. Обзет съм от мъка, униние, болка. Мисля си дали този „турист“ няма да ни навреди. Спомних си колко безотговорен бях аз в тази ситуация, колко нерешителен, неприспособен, друг на мое място не би отложил пътуването до Алма Ата дори за ден, не би чакал, докато зародишът стане маймуна, не би тръгнал в планината през нощта, а по-рано, не би се лутал там, обърквайки слънцето с луната. С една дума, ругая се, целият свят е станал някак си трепкащ, несигурен, всички понятия са объркани. Неспирно бучат моторите на „Ту“, отдолу се търкалят облаците, а аз се срамувам от себе си. Кой съм, защо живея, защо да се уважавам? Ето, сигурната служба „Аерофлот“ е обкръжила пътниците с комфорт. Съвременното техническо чудо на полета се осигурява от хиляди хора, като се почне от конструкторите на самолета, от тези, която добиват нефт, и се свърши с касиерката, която ми връчи билета. Ами аз?… Какво съм дал на хората за това лично „аз“?… Та нали почитта, с която се ползувам, парите, пътуванията — всичко се дължи на Левитан, на преподавателите в института, които са ме учили. Самият аз все още нищо не съм дал на света. Колко картини съм продал за крупни суми, а всичко е занаятчийско, по схема, на шега, с лекота, без сърце, без усилие, фалшификат.

Знаете ли, взех да се боя от изобличение. Сега, в момента, както си седя на мястото. В съседното кресло дреме някакъв пътник, той изобщо не се интересува от мен, а аз чакам всеки момент да стане и да ми зашлеви шамар. Стюардесата нося табла, а аз си мисля, че ей сега ще вземе чаша и ще ми я плисне във физиономията. А аз дори не мога да се възмутя, защото ще е права, защото така ми се пада. Накратко, бях обзет от луда паника.

А след това се сетих за една необяснима случка. Беше преди седем години. Една сутрин си лежим с жената в леглото и си приказваме за синчето, за роднините. И изведнъж тя ми казва: „Ама сърцето ти съвсем не бие!“ Как може? Сложих длан на гърдите — нищо не се чува. А се чувствувам отлично. Правя зарядка с гирите, два пъти седмично ходя на басейн и въобще — ако ще да ореш с мен. Все пак моята Лена се притесни. Хайде, вика, да се качим горе. А в онзи апартамент живеят лекари, почти познати — веднъж ни наводниха и се заприказвахме. Качихме се, звъним. Тя бърза за работа, той си подлепя дисертацията — цялото му бюро в листи. Все пак извади слушалката. Върху лицето му се появи недоумение, опита се да напипа пулса: „Отдавна ли сте така! Някакви болки?… Имате ли задух?… Обърнете се така… Седнете… Станете…“ Вдига рамене, разтваря ръце. Изключителен феномен, интересен, за науката. Много би искал сам да се заеме с това, но тези дни му предстои защита. Ще се съглася ли сега да ходя така, без да се обръщам към някой друг? И в тези дни ми идва изгодна работа, свързана с командировка. Когато се върнах, оказа се, че на нашия лекар са му отложили защитата, той чертае допълнителни графики. Жената ме замъкна насила в поликлиниката. В поликлиниката става със записване, има опашка. Върлува грипна епидемия — още в коридора ти пъхат термометър под мишницата. Терапевтът е измъчен, дори не вдига глава, само записва в картона. „Измерихте ли си температурата?… Усещате ли някаква слабост?… Имате ли болки в кръста?…“ Отговарям, че температурата ми е нормална, но ето че сърцето ми не бие, нямам пулс. „Казахте, че сърцето ви не бие? Тогава се обърнете към погребалното бюро. Стига сте ме баламосвали. Имам да преглеждам още двадесет човека и петнадесет повиквания… Следващият!“ Накратко казано, още цяла година се мотах така, а сетне започна леко туптене в гърдите ми.

Като си спомням този епизод, двигателите звънтят и ме връхлита мисъл — дявол да го вземе, а не съм ли аз подменен? И наистина, откакто сърцето ми престана да бие, аз вече не страдах, че се занимавам с халтура. Изведнъж ми стана скучно да чета. Престанахме с жената да ходим на концерти. От нея можеш да чуеш само: „Това палто повече не мога да го гледам.“ И аз веднага се съгласявам с нея. Престанах да се срещам със старите приятели от студентското време — правя само делови, „нужни“ връзки. На една изложба попаднах на старата компания: „Вася, страшно си се променил, сякаш не си ти.“

Продължавам да размишлявам по-нататък и откривам, че цялото ми ежедневие е някаква влудяваща прибързаност. Стремя се до изобилие от разкошни вещи, скъпи услуги и тъй като възникват нови възможности, засищането е невъзможно. Сложих на волгата си чешки фарове, а един познат заминава за три месеца в Сомалия. Отиваме с жената при съседите да се похвалим, че сме отсядали в най-добрня берлински хотел, а там на стената — неизвестно откъде появила се колекция от псковски икони. Тичаш, тичаш, но все едно в нещо ще изостанеш, защото не можеш да обхванеш всичко. На всичко отгоре, на фона на тези успехи, някъде дълбоко скрита се таи тревога. Появява се усещане, че заемаш чуждо място, но е станало така, че околните и самият ти се правите, че не го забелязвате. Засега!