Север Гансовски - Черният камък

Ето че на третия ден от стаята изведнъж отчетливо прозвуча: „Бихте ли ми казали колко е часът?“

В този момент аз едва се бях домъкнал до кофата с вода, за да си глътна лекарството, и бях толкова изненадан, че чак изтървах таблетката. Зарадвах се много и забързах към стаята на пришълеца.

Но големият човек, без да ме погледне, приковал поглед към стената, каза неочаквано: „Защо не му отстъпиш ти? Голяма работа! Много станаха инвалидите.“

Последва безсистемен набор от думи и отново свързана фраза, но със съвсем друг тон: „Ще ви помоля да мълчите, когато говорите с мен.“

Явно той овладяваше реториката на различни слоеве от обществото. Оттогава чужденецът започна да казва осмислени изречения, без всякаква връзка. Гласът на звездният гост отначало звучеше някак сухо, с метална нотка, сякаш бе запис върху некачествена лента, но постепенно придоби нюанси, стана по-естествен. С всеки изминат час устните на пришълеца се движеха все по-бързо — той бе започнал приблизително от десетина думи в минута и стигна до към четиристотин и повече, така че започна да се чува бръмчене, след това бучене и на края тихо свистене. Аз свикнах с този звук, както свикват с развален хладилник. Така продължи към три дни или може би четири, вече не си спомням.

И изведнъж гостът се изключи. Изобщо спря. Вероятно спря, защото се бе научил да произнася всички думи и комбинации от думи, които смяташе необходими за благополучно функциониране в нашата земна действителност.

В този момент аз спях, а изведнъж стана тихо. Събудих се. Разтревожих се, станах и подпирайки се на стената, тръгнах към неговата стая. Влизам и виждам, че той се е прострял на пода. За пръв път от толкова дни насам си почива. Всички гвоздеи по стената са заети от различни вещи: върху ескиза ми „Брезичка“ са поставени неговите обувки, на друга картина — сини кецове, а под прозореца има две грижливо подредени купчинки. Това са неговите документи и пари — най-вече измачкани банкноти по една и пет рубли. Трудно е за вярване, че целият този куп материя, включително и самият човек, се е появила от мъничка мека подутина върху черния камък. Но както се казва, фактът е налице.

Оглеждам всичко, което той е сътворил от себе си, и виждам, че някои предмети от тоалета са закачени в недовършен вид. Например копчетата върху чифта модни полски джинси — такива едни пъстрички, евтини, не бяха се втвърдили докрай и бяха запазили телесен оттенък. А презрамките на платнената раница си бяха от чиста човешка кожа — със светли косъмчета и пори.

Автоматически откачих раницата от гвоздея. Пришълецът се приповдигна, проследи с очи (раницата, но не и мен). Излязох на дъжда и захвърлих ужасното изделие в една локва. Всичко бе някак импулсивно, без да мисля.

Върнах се в стаята. Пратеникът на небесните бездни седи на пода и енергично си разтрива гърба над лопатките — изглежда, се кани да си направи нова раница, вместо изхвърлената. Аз не чух дори една осъдителна дума, не беше направил дори някакъв жест на неодобрение. Все едно че бях такова същество, за което не си струва да си хабиш чувствата, пък било то дори и гняв.

И изведнъж, както гледа настрани, изрича: „Младият художник тънко усеща красотата на родната природа.“

Не зная, може би от болестта, но по всяка вероятност неговото гаменско поведение бе довело обидата ми до критическа точка. В мозъка ми нещо превъртя, кръвта ми кипна, грабнах брадвичката, добре, че ми беше подръка, и се нахвърлих върху пришълеца. Той пъргаво скочи, протегна мускулестите си ръце. Но в мен неизвестно откъде се появи сила, ударих, като се целех в главата. Не стана — острието с трясък се заби в рамото.

След миг брадвичката е изтръгната от ръката ми и изхвърлена. Но сега и аз самият съм обзет от ужас. И зяпнах в почуда.

Разбирате ли, ударът бе разрязан рамото едва ли не на две, но раната не бе пълна с кръв. Не се напълни с нищо изобщо, а разрезът не бе червен, а също така колофонен, жълто-кафяво-червеникав, като първичната топчица… При това пратеникът на Вселената не усеща нито болка, нито страх. Сбърчил устни, той гнусливо гледа разсеченото рамо, притиска го с пръсти и краищата на раната се залепват. Сяда на пода, скръстил крака по азиатски, премята ръката си отзад, с другата придържа лакътя и отново започва да трие гърба си.

След това ние бяхме заедно още един ден, една нощ и друг един ден, това денонощие и половина бяха най-тежките за моята болест. Кашлицата разкъсваше, дращеше гръдта и гърлото ми, дробовете ми бяха пълни с нещо, не поемаха въздух, не успяваха дори да си отдъхнат през кратките паузи между пристъпите. В един миг си помислих, че умирам, и дори се зарадвах — край на отговорността. Но сърцето ми издържа и аз се засрамих.