Джули Гарууд - От милост

— Мънк може да доведе полицията до нас. — Камерън никога не се доверяваше на куриера, или „наемния помощник“, както го наричаше Джон, но знаеше, че се нуждаят от надежден човек, някой, който да върши черната работа и Мънк пасваше идеално в тази схема. Той бе също толкова корумпиран и алчен като тях и щеше да загуби всичко, ако не правеше това, което му казваха.

— Той работи за Клуба достатъчно дълго, за да започнеш да му вярваш, Камерън — каза Престън. — Освен това, ако отиде в полицията, той ще загази много повече от нас.

— Точно така — измърмори Джон. — Вижте, знам, че си обещахме да продължим, докато Камерън навърши четирийсет, но ви казвам, че няма да издържа толкова дълго. Някои дни си мисля, че главата ми… по дяволите, не знам.

Той стана от стола си и отиде до прозореца, сплете пръсти зад гърба си и се загледа в светлините.

— Разказвал ли съм ви някога как се запознах с Катрин? Бях в Центъра за съвременно изкуство. И двамата искахме да купим една и съща картина и някак си, по време на разгорещения спор, се влюбих. Боже, какви искри прелитаха помежду ни… беше забележително. Толкова години минаха оттогава и искрите още ги има. Сега тя умира, а аз не мога да направя нищо.

Камерън погледна Далас и Престън, които му кимнаха, и каза:

— Знаем колко много обичаш Катрин.

— Не я превръщай в светица, Джон. Никой не е съвършен — каза Далас.

— Хей, не можеш ли да проявиш малко такт — измърмори Престън.

— Няма нищо. Знам, че Катрин не е съвършена. Тя си има своите слабости както всички нас. Кой не е вманиачен на някаква тема? — каза Джон. — Тя просто се тревожи, че може да се лиши от нещо и затова иска да има по две от всичко. Има два телевизора, съвсем еднакви, сложени един до друг на масичката до леглото й. Единият работи денонощно, но тя се страхува, че може да се повреди, затова си е осигурила резервен. Прави същото, когато поръчва нещо от някой магазин или по каталог. Винаги купува от всичко по две, но какво лошо има в това? — попита той. — Не вреди никому, а и са й останали толкова малко радости напоследък. Примирява се с мен, защото ме обича. — Наведе глава и прошепна: — Тя е целият ми живот.

— Да, знаем — съгласи се Камерън. — Но се тревожим за теб.

Джон се обърна и ги погледна. Лицето му бе изкривено от гняв.

— Как ли не, тревожите се за себе си. Мислите, че ще направя нещо и ще прецакам всичко, нали?

— Минавала ни е тази мисъл — призна Камерън.

— Джон, не можем да допуснем да превъртиш, докато си един от нас — каза Престън.

— Няма.

— Да, добре — обади се Далас. — Ето какво ще направим. Джон ще ни каже, ако се нуждае от помощ. Става ли?

Джон кимна:

— Да, разбира се.

Приятелите му изоставиха темата и прекараха остатъка от вечерта, планирайки следващия си удар.

Продължиха да се срещат в петък следобед, но не коментираха задълбочаващата се депресия на Джон. А и не знаеха с какво могат да му помогнат.

Минаха три месеца, без никой да спомене Катрин. После Джон рухна. Вече не можеше да понася дори мисълта за страданията на Катрин и освен това постоянно се тревожеше за пари, което бе абсурдно предвид факта, че имаха милиони в сметката на Клуба. Милиони, които не можеха да пипат още пет години. Джон им обясни, че застраховката покрива част от лечението на Катрин, но не достатъчно и че ако жена му остане още дълго в това състояние, нейните пари в крайна сметка ще свършат и той ще бъде финансово съсипан. Освен, разбира се, ако останалите не му позволяха да изтегли от сметката на Клуба.

Камерън възрази:

— Всички знаете на мен колко много ми трябват пари заради издръжката, която трябва да плащам след развода и всичко останало, но ако изтеглим нещо сега, преди да сме закрили цялата сметка, ще оставим документални следи и данъчните…

Джон го прекъсна.

— Знам. Прекалено рисковано е. Вижте, не трябваше изобщо да повдигам този въпрос. Ще измисля нещо.

Следващия петък следобед се срещнаха в любимия си бар „Дулис“. Навън валеше и трещеше, а вътре от колоните се лееше гласът на Джими Бъфит. Джон се наведе над масата и прошепна тайното си желание на глас.

Искаше да се самоубие и да сложи край на мъчението.

Приятелите му реагираха бурно и възмутено. Укориха го, че изобщо му е хрумнала подобна налудничава идея, но много скоро разбраха, че думите им не помагат. Точно обратното, те осъзнаха, че така засилват нещастието и депресията на приятеля си. Нападателният им тон бързо се превърна в успокоителен. Какво можеха да направят, за да му помогнат?