Джули Гарууд - От милост

Когато Мънк се върна на конкретната поставена му задача, каза, че не одобрява жестокостта и неоправданата болка и въпреки уверенията си, че „събитието“ ще протече безболезнено, предложи на Джон да увеличи дозата на болкоуспокояващите, които жена му взема преди лягане. Не трябваше да има никакви други промени. Джон трябваше да включи алармената система, както правеше всяка вечер, после да отиде в стаята си и да не мърда оттам. Мънк гарантираше със самоувереност, която прозвуча на всички неприлично успокояващо, че Катрин ще бъде мъртва до сутринта.

Той бе човек, който държеше на думата си. Уби я през нощта. Джон така и не проумя как Мънк бе успял да се вмъкне в къщата и как бе излязъл, без да задейства алармата. В къщата имаше детектори за движение и звук, а отвън — видеокамери за наблюдение, но безплътният Мънк бе успял да влезе, без да бъде видян или чут и бързо, и умело бе изпратил изстрадалата жена във вечен сън.

За да докаже, че е влизал в къщата, той бе оставил една роза на възглавницата до главата й, точно както бе обещал на Джон, че ще направи, за да изтрие всяко съмнение кой трябва да получи благодарностите и заплащането за убийството. Джон премести розата, преди да се обади на лекаря.

Джон се съгласи на аутопсия, за да елиминира всякакви въпроси по-късно. Патологът установи, че тя се е задавила и задушила с шоколад. Една бучка карамелизиран шоколад с големината на лешник бе заседнала дълбоко в гърлото й. По врата й имаше синини, но се предполагаше, че са причинени от самата нея, докато се е опитвала да освободи гърлото си от задушаващата преграда. Смъртта бе определена като резултат от нещастен случай, разследването бе официално приключено и тялото бе освободено за погребение.

Поради извънредната й тежест щеше да се наложи поне осем носачи да носят ковчега, който, както деликатно обясни погребалният агент, трябвало да бъде специално изработен. С доста смутено и определено страдалческо изражение той се мъчеше да обясни на вдовеца с много думи, че е просто невъзможно да напъхат покойницата в някой от готовите им ковчези от полиран махагон, подплатени със сатен. Осмели се да предложи, че е по-благоразумно тялото да се кремира и съпругът се съгласи с готовност.

Службата бе частна и бе посетена само от неколцина роднини на Джон и няколко близки приятели. Камерън дойде, но Далас и Престън се измъкнаха. Присъстваше икономката на Катрин — Роза, и Джон още чуваше виенето й, докато излизаше от църквата. Видя я в преддверието на църквата — стиснала броеницата си, тя го пронизваше с поглед, който казваше: „Дано гориш в ада за греховете си“. Джон подмина истеричната жена, без дори да обърне поглед назад.

Дойдоха и двама опечалени роднини на Катрин, но те изостанаха зад другите, докато скромното шествие се движеше към гробницата. Джон постоянно хвърляше погледи през рамо към мъжа и жената. Имаше отчетливото усещане, че те се взират в него, но когато осъзна колко се е изнервил от присъствието им, им обърна гръб и сведе глава.

Небето също оплакваше Катрин. Докато свещеникът говореше, една светкавица проблесна и отекна гръм.

Проливният дъжд не намаля, докато урната с праха не бе положена в гробницата.

Катрин най-после бе намерила покой и мъчението на съпруга й бе приключило. Приятелите му очакваха от него да скърби, но в същото време да изпита облекчение, че жена му вече не страда. Той бе обичал съпругата си с цялото си сърце, нали така?

Въпреки че другите настояваха да си вземе няколко дни почивка, вдовецът се върна на работа още в деня след погребението. Повтаряше, че трябва да бъде зает с нещо, което да отвлича мислите му от мъката.

Беше ясен, слънчев, безоблачен ден и той караше по „Сейнт Чарлз“ към офиса си. Слънцето стопляше раменете му. Ухание на цветя изпълваше влажния въздух. От уредбата в колата гърмеше любимия му диск.

Спря на обичайното си място в подземния паркинг и взе асансьора до офиса си. Когато отвори вратата, на която имаше табелка с името му, секретарката се отправи бързо към него, за да му изкаже искрените си съболезнования. Той й отвърна, като каза, че съжалява, задето жена му не може да се наслади на този прекрасен летен ден и по-късно секретарката му сподели с останалите в офиса, че в очите му е имало сълзи, когато е произнесъл името на Катрин.

Известно време той сякаш продължаваше да се бори с депресията си. Докато бе на работа, често изглеждаше вглъбен и отнесен, и вършеше ежедневната си работа като в унес. На моменти пък изглеждаше шокиращо весел. Странното му поведение бе повод за загриженост сред колегите му, но те го оправдаваха като разбираемо предвид скръбта му. Най-доброто, което можеха да направят, бе да го оставят на мира. Джон не бе човек, който би обсъждал чувствата си и всички знаеха колко затворен човек е.