Джули Гарууд - От милост

— Ти си работохолик.

— Обади се да ми изнасяш лекции ли?

— Не, обадих се да те чуя как си.

— Аха.

— Намираш се в красив град с хубави жени, невероятна храна…

— Е, какво искаш?

Ник се предаде.

— Двамата с Томи искаме да използваме лодката ти утре.

— Отец Том там ли е?

— Да, ние с Лорън го докарахме — обясни той.

— Я повтори пак. Ти и Томи искате да вземете платноходката ми, при положение, че никой от двама ви не знае как се управлява.

— Какво намекваш?

— Защо не вземете рибарската ми лодка? По-добре вземете „Мери-Бет“, тя е по-стабилна.

— Не искаме да ходим за риба. Искаме да поплаваме.

Тео въздъхна.

— Постарай се да не я потопиш, става ли? И не позволявай на Лорън да идва с вас двамата. Всички в семейството я харесват. Не искаме тя да се удави. Вече трябва да свършваме.

— Чакай, има още нещо.

— Какво?

— Лорън ме накара да ти се обадя.

— Тя там ли е? Дай да я чуя.

Седна на леглото и осъзна, че се чувства по-добре. Годеницата на Ник действаше така на всичките братя Бюканън. Караше ги да се чувстват добре.

— Не е тук. Излезе с Джордан, а нали познаваш сестра ни. Бог знае кога ще се приберат. Както и да е, обещах на Лорън, че ще те открия, за да те питам…

— Какво?

— Тя искаше да те питам, макар че според мен няма нужда — каза той. — То се разбира от само себе си.

Тео опита да прояви търпение.

— Какво се разбира?

— Нали си съгласен да ми бъдеш кум на сватбата?

— Ами Ноа?

— И той ще бъде на сватбата, разбира се, но искам ти да си ми кум. Мислех, че си се досетил вече, но Лорън смяташе, че все пак трябва да те поканя.

— Аха.

— Аха какво?

— Да, разбира се.

Брат му не си падаше по дългите словоизлияния.

— Добре, разбрахме се. Вече изнесе ли речта си?

— Не, тя е чак утре вечер.

— А кога ще получиш наградата?

— Тя е просто един плакет и ще го получа точно преди да изнеса речта си.

— Значи, ако се издъниш и приспиш с речта си всички присъстващи, няма да могат да си го вземат обратно, така ли?

— Затварям

— Ей, Тео? Веднъж поне спри да мислиш за работа. Обиколи забележителностите. Свали някоя мадама. Нали се сещаш, прекарай си добре. Знаеш ли какво, защо не се обадиш на Ноа? Той е в Билокси за няколко месеца. Може да дойде с кола до Ню Орлиънс и двамата да се повеселите.

Ако някой умееше да се весели, това бе Ноа Клейборн. Агентът от ФБР бе станал близък приятел на семейството, след като работи по няколко случая с Ник, а после помогна на Тео в разследванията му като федерален прокурор към Министерството на правосъдието. Ноа бе добър човек, но имаше изкривена представа за забавление и Тео не бе сигурен дали точно сега можеше да издържи една нощ из града с Ноа.

— Добре, може би — каза той.

Тео остави телефона, изправи се и веднага се преви надве от болката вдясно. Беше се появила в корема му, но после се бе изместила надолу и сега го пронизваше. Този разтегнат мускул сякаш го изгаряше.

Нямаше да се остави на някаква глупава футболна травма да го победи. Тео изруга тихо, откачи мобилния си телефон от зарядното, прибра го във вътрешния джоб на сакото при очилата и почти се почувства човек. Това, разбира се, само потвърди собственото му златно правило. Не обръщай внимание на болката и тя ще си отиде. А и нямаше нищо, което един Бюканън да не може да надвие.

Беше паметна нощ.

Мишел никога не бе посещавала толкова пищен коктейл и докато стоеше на стъпалата и гледаше отвисоко балната зала, се почувства като Алиса в Страната на чудесата.

Навсякъде виждаше цветя, красиви пролетни цветя в огромни каменни саксии върху мраморния под и в кристални вази върху покритите с искрящо бели покривки маси. В центъра на балната зала под разкошния кристален полилей имаше множество огромни парникови магнолии с разцъфнали цветове. Божественият им аромат изпълваше въздуха.

Сервитьорите се движеха сред тълпата и разнасяха сребърни подноси с шампанско, а други бързаха от маса на маса и палеха дългите бели свещи.

Мери-Ан Уинтърс, приятелка на Мишел от детинство, стоеше сега до нея и оглеждаше залата с блеснал поглед.

— Тук не съм в свои води — прошепна Мишел. — Чувствам се като недодялана тийнейджърка.

— Не приличаш на такава — каза Мери-Ан. — Аз сигурно съм станала невидима. Мога да се закълна, че всички мъже в залата те гледат.

— По-скоро гледат неприлично тясната ми рокля. Как може нещо да изглежда толкова просто и обикновено на закачалката и толкова…