Джули Гарууд - От милост

Спазмите в стомаха му се появиха отново и той се присви.

— Мамка му!

Жената му говореше, но той не разбираше нищо. И какво, по дяволите, му правеше? Опитваше се да го ограби ли? Ръцете й обхождаха тялото му, дърпаха сакото му, връзката, ризата. Опитваше се да изправи краката му. Тя му причиняваше болка, по дяволите и всеки път, когато той опитваше да избута ръцете й, те се връщаха, и продължаваха да натискат, и опипват още повече.

Тео ту губеше съзнание, ту отново се свестяваше. Усети някакво поклащане и чу сирена някъде над главата си. Синеоката още бе там и продължаваше да го тормози.

Пак му задаваше въпроси. Нещо за алергии. Да не би да й се искаше да е алергичен към нещо?

— Да, сигурно.

Усети, че тя разтвори сакото му и се сети, че така ще види оръжието в кобура над хълбока му. Болката бе непоносима и му пречеше да мисли нормално. Знаеше само, че не трябва да й позволи да му вземе оръжието.

Тя бе твърде приказлива за крадла. Това поне й признаваше. И приличаше на манекенка. Сладурана, помисли си той. Не, не беше сладурана. Постоянно му причиняваше болка.

— Виж какво, можеш да вземеш портфейла ми, но няма да пипаш пистолета. Ясно? — Думите едва се процедиха през стиснатите му зъби.

Ръката й натисна корема му отстрани. Той реагира инстинктивно и я блъсна назад. Реши, че може да е докоснал гърдите й, защото я чу да вика, преди отново да загуби съзнание.

Тео не знаеше колко време бе прекарал в несвяст, но когато отново отвори очи, го заслепиха ярки светлини. Къде, по дяволите, беше? Не можеше да събере достатъчно сили, за да помръдне. Помисли, че май е на някаква маса. Беше твърда и студена.

— Къде съм? — Устата му бе пресъхнала и въпросът прозвуча заваляно.

— В болница „Бредрин“, господин Бюканън — чу се мъжки глас някъде зад него, но Тео не видя кой говореше.

— Заловиха ли я?

— Кого?

— Красивата джебчийка?

— Замаян е.

Коментарът дойде от непознат женски глас.

Изведнъж Тео осъзна, че вече не изпитва болка. Всъщност се чувстваше много добре. Съвсем добре. Сякаш можеше да полети. Странното бе, че не можеше да помръдне ръцете си. На устата и носа му имаше някаква маска. Той завъртя глава, за да се измъкне от нея.

— Усещате ли да ви се доспива, господин Бюканън?

Отново завъртя глава и я видя. Синеоката. Приличаше на ангел, обграждаше я златисто сияние. Я чакай. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Чакай…

— Майк, ще можеш ли да виждаш какво правиш? Окото ти изглежда доста зле.

— Няма му нищо.

— Как стана? — попита гласът зад главата на Тео.

— Стовари се отгоре ми.

— Пациентът те е съборил?

— Да.

Тя се взираше в очите на Тео, докато отговаряше. Имаше зелена маска на лицето си, но Тео бе сигурен, че се усмихва.

Вече бе в такъв блажен унес и толкова му се спеше, че едва удържаше очите си отворени. Разговорът край него продължаваше, но той вече не разбираше нито дума.

Женски глас:

— Къде го намерихте, доктор Ренърд?

— На един прием.

Друга жена се надвеси над него. Бъра-бъра.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Ти предени. Повърна отгоре ми и съсипа новата ми рокля.

Някой се засмя.

— На мен ми прилича на любов. Обзалагам се, че е женен. Всички хубави мъже са женени. Този е добре сложен. Огледа ли го целия, Ани?

— Надявам се, че пациентът вече спи.

— Не още — каза един мъжки глас. — Но няма да запомни нищо.

— Къде е асистентът?

— Мие се.

Сякаш имаше някакво парти. Тео си помисли, че в стаята край него има поне двайсет или трийсет човека. Защо бе толкова студено, по дяволите? И кой издаваше тези тракащи звуци? Беше жаден. Имаше чувството, че устата му е пълна с памук. Май трябваше да си потърси нещо за пиене. Да, точно това щеше да направи.

— Къде е доктор Купър?

— Сигурно вече е припаднал върху десерта.

Синеоката отговори на този въпрос. Тео хареса много гласа й. Беше толкова секси.

— Значи видя Купър на партито?

— Аха — отвърна синеоката. — Тази вечер не е на повикване. Зарадвах се, че си прекарва много добре. Сигурно и Мери-Ан си прекарва добре.

— Хей — Тео изрече с мъка думата.

Все пак бе привлякъл вниманието й, защото, когато отвори очи, видя, че тя се е надвесила над него и закрива ярката светлина от тавана.

— Време е да заспивате, господин Бюканън.

— Той се противи.

— Какво… — започна Тео.

— Да?

— Какво искате от мен?

Мъжът зад него му отговори.

— Май иска апендикса ви, господин Бюканън.

Това му се стори приемливо. Винаги бе готов да изпълни желанията на една красива жена.