Джули Гарууд - От милост

— Значи няма да ви липсва големият красив кабинет и всички останали изкушения?

— Никак. Има и други награди освен парите. Разбира се, би било страхотно да имаме всички материали и оборудването, от които се нуждаем, но ще се справим някак. Много години се подготвях за този миг… а и съм дала едно обещание.

Той продължаваше да й задава въпроси, за да я накара да говори. Не толкова се интересуваше от разказите за родния й град, колкото се наслаждаваше на израза на лицето й. Имаше толкова страст и радост в гласа й, очите й блестяха, докато говореше за приятелите и семейството си и за доброто, което се надяваше да направи.

Тя му напомняше за него самия по времето, когато едва бе започнал да практикува право. Още не бе станал такъв циник, какъвто бе сега. Някога той също искаше да промени света, да го направи по-добро място. Ребека бе поставила край на всичко това. Като обръщаше поглед назад, той си даваше сметка, че се е провалил напълно.

— Изморих ви с всичките тези приказки за родния ми град. Ще ви оставя да си почивате — каза тя.

— Кога ще мога да се измъкна оттук?

— Доктор Купър ще реши това, но ако зависеше от мен, бих ви задържала още една нощ. Имахте доста сериозна инфекция. Налага се да избягвате натоварванията през следващите две три седмици и да не забравяте да си пиете антибиотика. Всичко хубаво, Тео.

И тя си замина, а той загуби възможността да научи още нещо за нея. Дори не знаеше къде се намира този неин град. Заспа, докато се опитваше да измисли как отново да се види с нея.

Стаята бе пълна с цветя, когато Тео се събуди след сутрешната си дрямка. Чу някакъв шепот в коридора, отвори очи и видя, че една от сестрите говори с някакъв възрастен мъж. Той сочеше кашона, оставен от санитаря в стаята на Тео.

Тео реши, че мъжът прилича на пенсиониран бейзболист. Или боксьор може би. Ако това бе бащата на д-р Ренърд, тя бе наследила красотата си по майчина линия.

— Не искам да ви безпокоя — каза мъжът с доста силен южняшки акцент. — Просто искам да взема кашона, който доктор Купър е приготвил за дъщеря ми, и си тръгвам.

— Влезте — каза Тео. — Вие сте бащата на доктор Ренърд, нали?

— Точно така. Казвам се Джейк Ренърд. — Той се доближи до леглото и се ръкува с Тео. Нямаше нужда Тео да се представя. Джейк знаеше за него. — Моето момиче ми разказа за теб.

— Така ли? — не успя да скрие изненадата си той.

Джейк кимна.

— Явно си бил много бърз, синко, защото моята Майк знае как да се грижи за себе си.

Тео не разбираше какво му казва възрастният човек.

— Бил съм бърз?

— Когато си се стоварил върху нея — обясни мъжът. — Откъде, мислиш, й е тази синина на окото.

— Аз ли съм я направил? — Не можеше да повярва. Нямаше никакъв спомен за това, а тя изобщо не беше я споменала. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Разбрах, че не си искал да я удариш. Тя ми обясни, че в този момент си имал много силни болки. Извадил си късмет, че те е забелязала. — Мъжът се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си. — Дъщеря ми обикновено не ми разказва за пациентите си, но знаех, че ще ходи на някакъв важен прием с чисто новата рокля, за която не искаше да харчи пари и когато я попитах дали си е прекарала добре, тя ми разказа за теб. Тъкмо била пристигнала на приема, когато се наложило да поеме обратно към болницата. Не хапнала нито хапка.

— Трябва да й се извиня.

— Скъсал си роклята й. Сигурно трябва да й се извиниш и за това.

— Скъсал съм роклята й?

— Малко след като си повърнал отгоре й. — Джейк се засмя. — Съсипал си чисто нова рокля за четиристотин долара.

Тео изстена. Изобщо не помнеше това.

— Струва ми се, че имаш нужда от почивка. Ако видиш дъщеря ми, ще й кажеш ли, че я чакам долу във фоайето? Радвам се, че се запознахме.

— Защо не я изчакате тук? — предложи Тео. — Спах цяла сутрин — добави той. — Когато дъщеря ви дойде да ви търси, ще мога да й благодаря.

— Ами, може и да поседна за малко. Но не искам да те изморявам.

Джейк си придърпа един стол до леглото и седна.

— Ти откъде си, синко? Ако съдя по акцента ти, си някъде от Източното крайбрежие.

— Бостън.

— Никога не съм ходил там — призна си Джейк. — Женен ли си?

— Бях.

— Разведе ли се?

— Не, жена ми почина.

Тонът му подсказа на Джейк да не продължава тази тема.

— Ами родителите ти? Живи ли са още?

— Да — отвърна Тео. — Ние сме голямо семейство. Осем деца — шест момчета и две момичета. Баща ми е съдия. Все опитва да се пенсионира, но още не е измислил как да го направи.