Джули Гарууд - От милост

— От около милион години — отвърна Камерън, докато се пресягаше за бутилката „Чивъс“.

Далас се разсмя.

— Доста изглежда, а?

— От гимназията — обади се Престън — когато основахме Клуба. — Обърна се към Джон. — Ти ужасно ме плашеше. Винаги бе толкова спокоен и невъзмутим. Беше по-самоуверен от учителите.

— А за мен какво си мислеше? — полюбопитства Камерън.

— Ти беше нервак — отвърна Престън. — Винаги бе готов да избухнеш. Нали разбираш? Още си такъв — добави той.

— А ти винаги си бил предпазливият в групата — обади се Далас.

— Този, който все се тревожи за нещо — добави Престън.

— Докато ние с Далас винаги сме били по…

— Дръзки — предложи Далас. — Никога не бихме се сприятелили, момчета, ако Джон не ни беше събрал.

— Аз видях нещо, което вие не забелязвахте — обади се Джон. — Талант и алчност.

— Хайде, хайде — каза Камерън и вдигна чашата си в иронична наздравица към останалите.

— Мисля, че бях на шестнайсет, когато основахме Клуба — каза Далас.

— И още бранеше девствеността си, нали? — попита Камерън.

— По дяволите, не. Загубих девствеността си още когато бях на девет.

Преувеличението разсмя всички.

— Добре де, може би на малко повече.

— Ей, какви наперени копелета бяхме тогава, помните ли? Мислехме се за големи умници заради тайния клуб — възкликна Престън.

— Ние наистина бяхме умни — изтъкна Камерън. — И имахме късмет. Осъзнавате ли какви глупави рискове сме поемали?

— Винаги, когато искахме да се напием, свиквахме събрание на Клуба — спомни си Далас. — Имаме късмет, че не станахме алкохолици.

— Кой казва, че не сме? — попита Камерън и всички отново се разсмяха.

Джон вдигна чашата си.

— Тост за Клуба и за хубавата сума, която спечелихме току-що, благодарение на Престън, нашия толкова сладък източник на вътрешна информация.

— Така, така — каза Камерън, докато се чукаше с останалите. — Обаче още не мога да си представя как се сдоби с тази информация.

— Как мислиш, че съм се сдобил? — попита Престън. — Напих я, чуках я до изтощение и когато загуби съзнание, прерових компютърните й файлове. Всичко това за една нощ.

— Значи я прекара? — ухили се Камерън.

— Прекара? Кой използва тази дума в наши дни? — попита Престън.

— Искам да разбера как успя да го вдигнеш. Знам как изглежда тази жена. Истинска свиня — каза Далас.

— Ей, просто направих това, което трябваше. През цялото време си мислех за осемстотинте хиляди, които щяхме да изкараме и…

— Какво? — попита Камерън.

— Затворих очи и толкова. Все пак не мисля, че бих могъл да се справя отново. Някой от вас ще трябва да поеме щафетата, момчета. Беше си доста… гадничко — призна той и се ухили.

Камерън изпразни чашата си и посегна към бутилката.

— Е, много лошо. Ти отговаряш за тази работа, докато жените припадат по твоите яки мускули и лице на филмова звезда.

— След още пет години всички ще сме уредени за цял живот. Можем да си тръгнем, да изчезнем, ако се наложи, да правим каквото си поискаме. Не забравяйте целта — каза Далас.

Джон поклати глава.

— Не мисля, че ще издържа още пет години. Няма да мога.

— Ей, трябва да се държим един за друг — настоя Камерън. — Ще загубим твърде много, ако ни изоставиш сега. Чуваш ли ме? Ти си мозъкът на това предприятие. Ние сме само… — Не можа да намери подходящата дума.

— Съзаклятници? — предложи Престън.

— Нещо такова — кимна Далас. — Но всеки от нас върши своята работа. Джон не е единственият, който има мозък. Аз доведох Мънк, забравихте ли?

— О, за бога, не е време да величаем егото си — измърмори Престън. — Няма нужда да ни казваш колко много правиш, Далас. Всички знаем колко много се трудиш. В интерес на истината не правиш нищо друго. В живота ти няма нищо освен работата и Клуба. Кога за последно си взе почивен ден, за да отидеш по магазините? Предполагам, че никога. Ходиш с един и същ черен или тъмносин костюм. Още си носиш сандвич за обяд от къщи. Обзалагам се, че дори си прибираш торбичката от сандвича, за да я използваш отново и на другия ден. Като става дума, изобщо харчиш ли пари за нещо?

— Лошо е, че не съм с широки пръсти ли? — навъси се Далас.

Преди Престън да му отговори, Камерън ги прекъсна.

— Я се спрете, вие двамата. Няма значение кой от нас е най-умен или работи най-много. Всички сме в кюпа. Знаете ли колко години ще ни дадат, ако открият какво сме направили? — попита Камерън.

— Нищо не могат да открият. — Вече и Джон се разсърди. — Няма да знаят къде да търсят. Погрижил съм се за това. Няма нищо документирано, освен на компютъра ми вкъщи, но никой никога няма да получи достъп до информацията в него. Няма нищо друго, никакви телефонни разговори, нищо на хартия. Дори и от полицията или от Комисията по ценни книжа да заподозрат нещо, няма да открият никакво доказателство срещу нас. Чисти сме.