Джули Гарууд: От милост

Те наричаха компанията си Клуба. Камерън, на трийсет и четири, бе най-старият в групата. Далас и Джон бяха на трийсет и три, а Престън, на когото викаха Хубавеца заради красивата му външност, бе най-млад от всички — на трийсет и две. Четиримата бяха учили в едно и също частно училище и въпреки че бяха в различни класове, се сприятелиха, защото откриха много общи неща помежду си. Имаха едни и същи желания, цели, амбиции. Имаха едни и същи скъпи вкусове и нямаха нищо против да нарушат закона, ако така ще се сдобият с нещо, което желаят. Тръгнаха по този престъпен път още в гимназията, когато разбраха колко лесно могат да им се разминат дребните кражби. Разбраха също така, че това не е кой знае колко блазнещо. Първото си престъпление от по-голям мащаб извършиха, когато бяха в колежа — обир на бижутериен магазин в един от съседните градове. Отмъкнаха скъпоценните камъни като професионалисти. После Джон, най-аналитично мислещият от групата, реши, че рисковете са прекалено големи за това, което получаваха — дори и най-добре обмисленият план можеше да се провали от непредвидена случайност или изненада — така че се насочиха към по-изтънчени и интелектуални престъпления, като използваха образованието си, за да си създават връзки.

Първата им голяма печалба дойде от Интернет. С помощта на супермодерните си лаптопи купиха под фалшиви имена акции без никаква стойност, после наводниха чатрумовете с измислени данни и слухове и когато цената на акциите се изстреля в небесата, те ги продадоха, преди някой от службата, контролираща операциите с ценни книжа, да открие какво става. Възвращаемостта на капитала в това дребно начинание бе над пет хиляди процента.

Всеки долар, който измъкваха или крадяха, се влагаше в сметката на Клуба на Каймановите острови. По времето, когато и четиримата бяха завършили колежа и започваха работа, вече бяха натрупали над четири милиона долара.

И това само събуди апетита им.

По време на едно от събиранията Камерън каза на останалите, че ако някой психиатър някога ги прегледа, ще установи, че и четиримата са социопати. Джон възрази, че социопатът не се интересува от нуждите и желанията на останалите. Докато те, от своя страна, бяха предани на своя Клуб и на обета, който си бяха дали, че ще направят всичко, което се налага, за да получат това, което искат. Целта им бе да натрупат осемдесет милиона долара, преди най-възрастният от тях да навърши четирийсет. Когато Камерън отпразнува трийсетия си рожден ден, вече бяха изпълнили желаното наполовина.

Нищо не можеше да ги спре. През годините връзката помежду им ставаше все по-силна и всеки би направил всичко, абсолютно всичко, за да защити останалите.

Макар че всеки един от тях допринасяше със своите собствени специални таланти за благото на Клуба, Камерън, Престън и Далас знаеха, че Джон е мозъкът на групичката им и че без него никога не биха стигнали толкова далече. Не можеха да си позволят да го загубят и се тревожеха все повече заради влошаващото се състояние на духа му.

Джон беше в беда, но те не знаеха как да му помогнат. Така че просто го изслушваха, докато той изливаше сърцето си пред тях. Джон неизбежно подхващаше темата за обичната си жена и ги осведомяваше за последните ужасяващи развития. Никой от тях не бе виждал Катрин от години заради болестта й. Това бе по нейно настояване, не тяхно, тъй като тя предпочиташе хората да я помнят такава каквато бе преди, а не такава каквато бе сега. Изпращаха й подаръци и картички, разбира се. Джон им беше като брат и макар че искрено съчувстваха на жена му за тежкото й състояние, те се тревожеха много повече за него самия. По общото им мнение тя бе, в края на краищата, обречена. Той — не. Разбираха, че той не може да се справи сам, че е на път да рухне. Знаеха, че все по-трудно се концентрира — опасна тенденция предвид естеството на работата му — и че пие прекалено много.

Тази вечер Джон бе много пиян. Престън бе поканил него и останалите в новия си мезонет, за да отпразнуват успеха на последното си начинание. Седяха около масата в трапезарията, на тапицираните с плюш столове, а пред очите им се разгръщаше красива панорамна гледка на Мисисипи. Беше късно, почти полунощ, четиримата съзерцаваха примигващите светлинки в мастиления мрак навън. През няколко минути звукът на сирена огласяше тъжно далечината.

Този звук потопи Джон в меланхолия.

— От колко време сме приятели? — попита той завадено. — Някой помни ли?