Джули Гарууд - От милост

— Никого не сме убивали.

— И какво? Пак биха ни дали двайсет, даже трийсет години за другите престъпления.

— Но те бяха документни престъпления — настоя Престън.

— Това ли ще бъде защитата ти пред данъчните? — попита Джон. — Мислиш, че само ще те напляскат по ръцете заради тях?

— Никога не сме убивали.

— Е, сега вече сме — сопна се Джон, раздразнен от хленченето на Престън. После се обърна към Камерън и заяви: — Ще ви кажа следното. Беше лесно… достатъчно лесно, за да го направим отново. Разбираш ли, Камерън? Можем да изчакаме малко — да кажем, шест месеца и после да обсъдим с Мънк твоето положение.

Далас зяпна от изненада.

— Ти да не си се побъркал?

Камерън наклони глава. Вече бе мислил по въпроса.

— Не бих имал нищо против Мънк да посети жена ми. Би си струвало, даже и да му дам всичките си пари.

— Възможно е — кимна Джон самодоволно.

— Ако не престанете с тези приказки, ще си тръгна — заплаши Престън.

— Твърде късно е да си тръгваш — възрази Джон.

— Няма такова нещо като съвършено убийство — настоя Далас.

— В случая с Катрин бе почти съвършено — каза Джон. — Сигурен съм, че си мислил за това, нали, Кам?

— Така е — призна Камерън.

На Престън му се прииска да изтрие самодоволното изражение от лицето на Джон.

— Ти си станал истинско чудовище — каза той. — Ако някой научи за Катрин…

— Спокойно — прекъсна го Джон. — Ние сме чисти. Стига сте се тревожили. Никой няма да научи нищо.

Оказа се, че Катрин си бе запазила правото да се смее последна. Властната кучка бе наредила на адвоката си, Филип Бенчли, да изчака шест седмици след смъртта й, преди да отвори и прочете завещанието й. Джон беше бесен заради това забавяне, но знаеше, че не може да направи нищо. Дори и в смъртта си тази жена продължаваше да го манипулира.

Катрин бе наела Филип Бенчли, преди да се омъжи за Джон. Той бе партньор в престижната фирма „Бенчли, Тарънс и Полсън“. Бенчли знаеше добре у кого са парите. Дъртият мухльо изпълняваше всяка прищявка на Катрин. По време на брака им тя бе променяла завещанието си поне три пъти, доколкото бе известно на Джон, но последният път, когато той прерови документите й, за да се увери, че все още е неин основен наследник, бе преди шест месеца. След това правеше всичко възможно да следи телефонните й обаждания и посетителите й, за да е сигурен, че не е имала възможност отново да говори с онзи гъзолизец, адвоката й.

След смъртта й Джон трупаше неплатени сметки, повечето от които вече бяха просрочени, а и Мънк му висеше на врата, нетърпелив да получи парите си. За да го успокои, се наложи да увеличи премията му на двайсет хиляди.

Джон кипеше от ярост, докато стоеше в скъпо обзаведения офис на Бенчли. Беше възмутително, че адвокатът го караше да чака.

Джон отново погледна часовника си. Три и четирийсет и пет. Имаше уговорка да се срещне с приятелите си в „Дулис“, за да отпразнуват получаването на наследството. Знаеше, че те вече тръгват от офисите си.

Вратата зад него се отвори. Джон не си направи труда да се обърне. Нито имаше намерение да проговори пръв, независимо колко детински вироглаво щеше да изглежда поведението му.

— Добър ден. — Гласът на Бенчли бе студен, направо леден.

— Накарахте ме да чакам четирийсет минути — сопна се Джон. — Да свършваме по-бързо.

Бенчли не се извини. Седна зад бюрото си и постави една дебела папка пред себе си. Беше дребен човек с щръкнала сива четина. Бавно разгърна папката.

Вратата се отвори отново и двама млади мъже, за които Джон предположи, че са младши съдружници, влязоха и застанаха зад Бенчли. Преди Джон да попита какво правят те там, Бенчли му обясни с една кратка дума.

— Свидетели.

В секундата, в която Бенчли счупи печата и започна да чете, Джон се отпусна. Петнайсет минути по-късно той трепереше от ярост.

— Кога е било променено завещанието? — Трябваше да се насили да не извика.

— Преди четири месеца — обясни Бенчли.

— Защо не съм бил уведомен?

— Аз съм адвокат на Катрин, сър, ако случайно сте забравили. Не е имало причина да ви информирам, че съпругата ви е променила желанията си. Вие сте подписали предбрачно споразумение да нямате претенции към нейния финансов фонд. Направил съм копие на завещанието, което можете да вземете със себе си. Такива бяха нарежданията на Катрин — добави той спокойно.

— Ще го оспоря. Не си мислете, че няма да го направя. Въобразила си е, че може да ми остави сто долара и да дари останалото на някакъв проклет птичи резерват и аз няма да го оспоря?