Джули Гарууд - От милост

— Кучи син — процеди Камерън.

— Такъв съм, вярно е — съгласи се Джон спокойно. — Искате ли да знаете кое е най-хубавото, освен че ще пипна парите на онази егоистична кучка? Това, че стана толкова шибано лесно.

— Ти я уби. — Далас затвори папката.

Джон се размърда на стола си.

— Не е точно така. Не аз я убих. Ние я убихме.

— Мисля, че ще повърна — промълви Далас и се изстреля към тоалетната.

Джон видимо се развесели от тази реакция. Направи знак на сервитьора да им донесе по още едно питие.

Седяха сковано, като непознати, всеки потънал в собствените си мисли. След като сервитьорът донесе питиетата и се отдалечи, Джон каза:

— Обзалагам се, че ти се иска да ме убиеш с голи ръце, нали Камерън?

— На мен със сигурност ми се иска — каза Престън.

Джон поклати глава:

— Ти си кибритлия, Престън. Винаги си бил такъв. А и с твоите мускули можеш да строшиш всяка кост в тялото ми. Но — добави той, — ако не бях аз, вече щеше да си в затвора. Ти не обмисляш нещата. Нямаш нужните умения. Предполагам, че просто нямаш рационално мислене. Трябваше да те побутваме за всяко финансово начинание. Както и сега — трябваше да ти окажем натиск, за да се съгласиш да платим на Мънк да убие Катрин. — Той замълча за момент. — Камерън е нещо различно, той умее да преценява.

Камерън се стегна.

— Знаех, че нямаш съвест, но никога не съм предполагал, че ще ни прецакаш. Не можеш да разчиташ на никой друг, освен на нас, Джон. Без нас си… нищо.

— Ние бяхме приятели и аз ти се доверявах — обади се Престън.

— Все още сме приятели — настоя Джон. — Нищо не се е променило.

— Как ли пък не — изстреля Камерън.

Джон изглеждаше абсолютно спокоен.

— Ще го преживеете — обеща той. — Особено когато си спомните колко много пари съм изкарал за вас.

Камерън подпря лакти на масата и се взря в очите на Джон.

— Искам си моя дял сега.

— И дума не може да става.

— Предлагам да разтурим Клуба. Всеки взема своя дял и си тръгва по пътя.

— В никакъв случай — настоя Джон. — Знаете правилата. Никой няма да получи и цент още пет години.

Далас се върна на масата и седна.

— Какво пропуснах?

Престън, който изглеждаше така, сякаш ще повърне всеки момент, отговори:

— Камерън иска да разтурим Клуба и да си поделим парите още сега.

— В никакъв случай — заяви Далас категорично. — Ако теглим от сметката сега, данъчните ще могат да я проследят. И дума не може да става.

— Никой не може да пипа парите, освен ако не отидем всички заедно в банката, забравихте ли? Нужни са подписите на всички. Така се разбрахме в началото — напомни им Джон.

— Ти си истинско копеле, Джон.

— Да, вече го каза. Приеми фактите, Камерън. Не си ядосан, защото съм ви излъгал. Бесен си, защото животът ти е толкова окаян в момента. Знам какво си мислиш.

— Така ли? Осветли ме по въпроса.

— Мислиш, че заслужавам нещо по-лошо. Нали?

— Да — призна Камерън. — Точно това си мисля.

Гласът на Джон бе съвсем спокоен, когато каза:

— Но не ти стиска да направиш нещо повече, вместо да хленчиш. На мен ми стискаше. Всичко е съвсем просто. — Обърна се към Далас. — Нали никога нямаше да накараш Мънк да убие Катрин, ако не ви бях излъгал.

— Но, Джон, ако си искал да се освободиш, защо просто не се разведе? — попита Далас.

— Заради парите — отвърна той. — Исках всеки неин долар да стане мой. Бог ми е свидетел, че съм го заслужил заради това, че я търпях толкова дълго. Властната кучка — добави той и за пръв път в гласа му прозвуча горчивина и омраза. — За разлика от Камерън аз не удавих нещастието си в алкохол. Направих си план. Нямате представа колко отвратителна беше. Дебелееше неконтролируемо. Беше станала хипохондричка. Мислеше и говореше само за здравето си. Имаше някакъв шум на сърцето, но нищо особено. Тя бе на седмото небе, когато научи за болестта си. Това й даде основание да стане толкова немарлива. Не ставаше от леглото, всичко й се носеше на крака от прислужниците или от мен. Все се надявах, че сърцето й ще се пръсне и Бог ми е свидетел, опитвах се да я убия с тоновете шоколадови бонбони, които й носех всяка вечер, но това щеше да отнеме твърде дълго време. Бих могъл да си водя жени всяка вечер и да се чукам с тях, без тя да разбере. Беше прекалено мързелива дори да се надигне от леглото, камо ли да излезе от спалнята. Не можех да понасям да се прибирам вкъщи. Само като я гледах, започваше да ми се гади.

— Очакваш да те съжаляваме ли? — попита Камерън.

— Не — отвърна Джон. — Но всички ние отдавна преминахме границата на това, което е позволено от закона.