Джули Гарууд - От милост

— Май не познавам нито един съдия — каза Джейк. — Жена ми, Ели, искаше да имаме много деца и ако бяхме извадили късмет, сигурно щях да измисля как да ги изхранвам. Бях готов да изпълня своята част от задълженията, но се наложи да спрем на три деца. Две момчета и едно момиче.

— Къде по-точно е домът ви, сър? Дъщеря ви ми разказа за клиниката си, но така и не спомена името на града.

— Викай ми Джейк. Ние сме от Боуън, Луизиана. Сигурно не си го чувал. Градът е толкова малък, че даже го няма на картата. Вярно, че не е голям, но е най-красивото кътче земя в цяла Луизиана. Някои дни, когато слънцето залязва и бризът се усили, зеленината се раздвижва и светлината се отразява като от огледало, а жабите и алигаторите си забърборят… въобще, синко, мисля си, че живея в рая. Толкова е красиво. Най-близкият град е Сейнт Клеър, там ходим да пазаруваме в събота, не сме съвсем изолирани. В северния край има болница. Но е стара и недостатъчна — добави той.

— Синовете ти в Боуън ли живеят?

— Реми, най-големият, е в Колорадо. Стана пожарникар, още не е женен. Навестява ме от време на време. Джон-Пол, средният, напусна флота и се премести в Боуън преди две три години. Но и той не е женен. Прекалено е зает, тъй казва. Живее в хубава малка къща, която си построи навътре в мочурищата и когато не работи в бара при мен, майстори разни неща, дърводелец е. Миналата година открихме съвсем ново училище и Джон-Пол помогна при строежа. Кръстиха училището на една местна знаменитост — Даниъл Бун.

— Да не би да говориш за Даниъл Бун, който е участвал в създаването на Кентъки… пионера… той ли?

— Точно той.

— И казваш, че Бун е живял в Боуън?

Джейк поклати глава.

— Не, синко, не можем да се похвалим с това, но според легендите, Бун обикалял района надлъж и нашир, идвал тук на лов, и за риба. Разбира се, това е било преди два века, когато Боуън даже не е бил град. Все пак ни харесва да си мислим, че Даниъл Бун е ловил риба по нашите места.

Тео удържа да не се разсмее. Явно на хората в Боуън им липсваха местни герои.

— Има ли доказателства, че Бун е бил в Боуън?

— Нищо черно на бяло — призна Джейк и очите му проблеснаха хитро. — Но ние вярваме, че е така. Та ти разправях, че децата от Боуън ходеха с автобус в голямото училище в Сейнт Клеър, но учениците там станаха прекалено много. Крайно време беше да си направим свое училище. Вече си имаме дори и футболен отбор. Всички много се гордеехме с този факт миналата година… преди да ги видим как играят. Направо са трагични. Но аз не съм пропускал мач, а така ще бъде и тази година, защото сега и дъщеря ми ще идва с мен. Майк прие да бъде лекар на отбора, което значи, че трябва да стои край страничната линия и да помага, ако някой се контузи. Отсега си знаем, че пак ще са на последно място, но трябва да насърчаваме усилията им, като ходим на мачовете и ги поддържаме. Не спечелиха нито един мач миналата година. Имаме няколко доста едри момчета, но не знаят какво да правят, когато получат топката. Не знаят и как да нападат. Ти обичаш ли футбол, Тео?

— Разбира се.

— Играл ли си?

— Да — кимна Тео. — В гимназията и в колежа, чак докато получих травмата в коляното.

— На какъв пост играеше? Ти си висок и здрав в раменете. Сигурно си бил полузащитник.

Тео кимна.

— Позна. Но ми се струва, че е минало цяла вечност оттогава.

В очите на Джейк проблесна хитро пламъче.

— Мислил ли си някога да станеш треньор?

Тео се засмя.

— Не съм.

— Майк може да успее да ти оправи коляното.

— Сигурно много се гордееш с дъщеря си, че се връща у дома и открива клиника.

— Разбира се, че се гордея. Но няма да я оставя да работи до припадък. В Сейнт Клеър има и други лекари, ще се заместват един друг, за да могат всички да почиват от време на време.

— А защо е работила в хирургията тук, в „Бредрин“?

— Да изкара малко допълнителни пари. Заместваше, но вече приключи и няма да се връща тук. Ходиш ли за риба?

— Ходех навремето, през последните години не ми остава никакво време за риболов — призна Тео. — Но помня, че няма нищо по-хубаво от спокойствието, което обзема човек, когато…

— … държи въдица в едната ръка и студена бира в другата.

— Да, точно така. С нищо не може да се сравнява.

Заговориха се кой каква стръв предпочита, после се пофукаха кой какви риби бил уловил. Джейк беше впечатлен. Не вярваше някой да разбира и обича риболова като него, но трябваше да признае, че съдейки по думите на Тео, той му беше лика-прилика.