Джули Гарууд - От милост

— Светнете — извика тя, когато той залитна назад в коридора. Тръгна след него и го удари още веднъж отстрани по главата. Вторият удар успя. Престън политна назад и се стовари тежко върху стената.

Мишел спря. Тео изскочи пред нея точно когато Престън насочи пистолета си към Мишел. Тео стреля и го уцели в корема.

С гърба си избутваше Мишел обратно в операционната, където тя щеше да е в безопасност.

Престън падна на колене. Ноа тичаше към него и викаше:

— Хвърли оръжието!

Престън се обърна към Ноа и се прицели. Не успя да натисне спусъка. Ноа стреля. Един куршум проби слепоочието му. Престън се заби по очи на пода. Около него бързо се появи локва тъмна кръв.

Мишел бутна Тео да се дръпне от вратите и извика:

— Вече е чисто. Закарайте пациента в интензивното.

Тео се облегна на стената, после бавно се свлече надолу и седна. Ноа се наведе към Престън и измъкна пистолета от ръката му.

Изведнъж всички започнаха да крещят и да говорят. Тео затвори очи и си пое дълбоко дъх. Чуваше скърцането на колелцата на количката, с която изкараха Джон-Патрик от операционната покрай Престън.

Мишел коленичи до Тео. Свали ръкавиците си и внимателно опипа раната под окото му.

— Твърде стар съм за такива работи — измърмори той.

— Добре ли си? — попита Ноа, който прибираше пистолета в кобура си.

— Да. Ти пипна ли онзи Мънк?

— Не.

— Не? — извика Тео. Опита се да избута ръката на Мишел, за да види Ноа.

— Не знам как го направи, но се измъкна. Сигурен съм, че го раних — каза Ноа. — Всички изходи са блокирани и в момента претърсват етажите, но мина доста време.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Един пациент на четвъртия етаж гледал през прозореца и видял някакъв мъж да тича през цветната алея нагоре по хълма. Пациентът каза, че мъжът тичал приведен.

— Ами Джон Ръсел? Някакви следи от него?

— Не.

— Разкъсал си шевовете си — каза Мишел.

— Какво?

Тя шепнеше, макар да прозвуча така, сякаш го мъмреше. Тео бе зяпнал Ноа и се чудеше какви са тези бели ивици по лицето му, когато Мишел ги прекъсна. Най-после я погледна в лицето. Видя сълзите, които се стичаха по страните й и се изненада. Тя не бе чак толкова твърда, в края на краищата. Не и по отношение на него във всеки случай.

— Не съм го направил нарочно, скъпа.

Опита да изтрие една сълза от бузата й. Тя избута ръката му.

— Ще трябва пак да те шия. — Трепереше като алкохолик, който не е пил от дълго време. — Виж ми ръцете. Треперят.

— Тогава ще трябва да почакаме, докато се успокоиш, преди да вземеш иглата и да се заемеш с мен.

— Ти се хвърли пред мен, за да ме спасиш от куршумите му. Защо се правиш на герой, глупак такъв. Можеше да те убие.

Този път не й позволи да го избута настрани. Хвана лицето й в дланите си и прошепна:

— И аз те обичам.

Винаги трябва да имаш резервен план.

Когато двете полицейски коли пристигнаха пред болницата с надути сирени, Джон разбра, че е време да тръгва. Сниши се на седалката си — излишна предпазливост, но съвсем инстинктивна — и запали двигателя. Изчака две-три секунди, докато се увери, че полицаите се втурват в болницата. После бавно даде на заден, за да изкара колата от паркинга.

Не му пукаше дали приятелите му бяха живи или мъртви. Защо да му пука? Плановете му нямаше да се променят, независимо от изхода.

Дори ако полицаите ги заловяха живи и приятелите му разкажеха всичко, което знаеха, щеше да бъде твърде късно. А ако по някаква случайност един или двама успееха да избягат, ами това просто нямаше значение. Джон имаше достатъчно време да преведе парите от сметката на Клуба в сметката в швейцарската банка, която си бе открил още преди години. Носеше лаптопа със себе си — стори му се забавно, че Далас не се учуди защо го е взел, — сега просто трябваше да го закачи за някой телефон, да въведе няколко команди в компютъра и щеше да бъде осигурен до края на живота си.

Сега единственото, което го интересуваше, бе да се измъкне бързо. До няколко минути един от онези полицаи можеше да изтича обратно и да се опита да блокира изхода от алеята към болницата.

— Хммм — прошепна си той. Там може би вече имаше кола. Беше твърде рисковано, ако го спрат, прецени Джон. Върна колата отново на паркинга, направи обратен завой и подкара съвсем бавно по чакълирания обходен път зад болницата.

И точно тогава забеляза Мънк да тича по стръмното към пътя. Притискаше с ръка хълбока си. Дали беше прострелян? Май беше така.