Джули Гарууд - От милост

— Как ли пък не. Къде са ми ключовете от колата?

— Оставих ги в колата.

— Ноа, откъде знаеш, че си ранил Мънк? — попита Мишел. — Видя ли го да пада?

— Не, не падна — обясни той. — Но имаше кръв по вратата и на стълбите. Улучих го или в бедрото, или някъде отстрани. Той се е качил на покрива, прекосил го е и е слязъл по пожарната стълба. — Тръгна към колата си. — Довиждане засега.

— Ще изчакаш ли минута, докато видя дали ще успея да запаля пикапа? — попита Мишел.

Добре стана, че го попита, защото се наложи Ноа да й даде ток, за да запали. Тео настояваше да кара той и сякаш успяваше да движи десния си крак без проблем.

— Ще спя до обяд — каза Мишел.

— Не можеш. Трябва да станеш рано заради турнира по риболов.

Мишел изстена.

— Оставам си вкъщи.

— Трябва да дойдеш с мен. Нали си ми партньор.

— Нямаме лодка, забрави ли? Моята е някъде из гъсталаците, а не можем да спечелим без лодка. Най-добрите места за риболов са навътре в мочурището.

— Баща ти накара Джон-Пол да ни даде назаем една от неговите. Вече е на кея зад „Лебедът“.

Тази новина никак не я зарадва.

— Предпочитам да се наспя, но ще оставя решението на теб. Нали сме партньори. — Приближи се до него, постави ръка на бедрото му и се опита да прозвучи прелъстително, когато прошепна: — Ще направя каквото поискаш.

— Труден избор — въздъхна той. — Я да видим. Мога да стана преди изгрев — много обичам да го правя — и да седя цял ден в лодката, да се тревожа, че някоя змия ще ми падне на главата, да се потя и да гоня комарите, или…

— Да? — попита тя усмихната.

— Мога да прекарам деня в леглото, като се забавлявам с една красива гола дама. Труден избор, наистина.

— Кой е казвал, че ще бъда гола?

Той я погледна така, че сърцето й се разтуптя силно.

— Скъпа, това се подразбира.

— О, боже!

— Ти се изчерви. След всичко, което…

Тя постави ръка върху устата му.

— Помня какво правихме.

Мишел осъзна, че той е завил в погрешна посока.

— Накъде караш?

— „Макдоналдс“. Умирам от глад.

— Имаме толкова храна в къщи.

— Един чийзбургер ще ми помогне да издържа по пътя.

— Добре, няма да споря.

След минута той разбра защо Мишел бе толкова сговорчива. Тя знаеше, че „Макдоналдс“ е затворен. Когато стигнаха до дома й, Тео вече бързаше твърде много да я съблече, така че не се сети за ядене. Мишел искаше да си вземе душ и Тео не възрази, при положение че влезеше под душа с нея.

Строполиха се на леглото и се любиха отново. Той я затисна под себе си, вдигна ръцете й неподвижно над главата и й каза всички нежни и страстни думи, които искаше да й каже и които тя искаше да чуе.

После беше неин ред.

— Кажи го — прошепна той.

Тя искаше да бъде здравомислеща.

— Когато се прибереш у дома и се върнеш към ежедневието си…

— Кажи го — настоя той.

— Ще гледаш на това като на… авантюра.

— Искаш да се скараме за първи път ли?

— Не, просто…

— Кажи го.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Познаваме се едва от…

— Кажи го.

— Обичам те! — прошепна тя.

Той беше толкова доволен да го чуе, че я целуна, после се претърколи по гръб и я издърпа отгоре си. Тя измокри гърдите му със сълзи. Тео знаеше защо. Мишел си мислеше, че той ще се върне в Бостън и ще продължи живота си… без нея.

Щеше да й се разсърди, ако не си беше напомнил, че жената, която обичаше, не разбираше изобщо мъжете.

Изчака я да се наплаче и когато тя започна да хълца, я погали по гърба и каза:

— Излизах с Ребека една година, преди тя да се премести да живее при мен. Живяхме заедно още една година, преди да се оженим и знаеш ли какво?

Тя вдигна глава, за да види лицето му.

— Какво?

— Не я познавах така добре, както вече познавам теб. Животът е твърде кратък, Мишел. Искам да бъда с теб. Искам да остарея с теб.

Тя отчаяно искаше да му повярва. Знаеше, че той й казва истината, но освен това беше сигурна, че когато той се върнеше към работата си в Бостън, при приятелите и близките си, щеше да осъзнае, че мястото му бе там.

— Омъжи се за мен, Мишел.

— Ти трябва да се върнеш в Бостън. Ако след шест месеца чувствата ти са същите като сега, можеш да ми предложиш отново.

— Не мога да издържа толкова дълго без теб.

— Искам да проявиш здрав разум. Шест месеца — повтори тя.

Той я събори по гръб и се претърколи върху нея, като се опря на лакти, за да не я смачка с тежестта си. Боже, колко я обичаше. Дори и когато тя проявяваше такъв инат.

Той не спори повече. Други неща занимаваха мислите му в момента. Започна да я целува и се намести по-удобно върху нея.