Джули Гарууд - От милост

И двамата чуха звука от приближаващи се сирени.

— Полицията? — попита Ноа.

Тео кимна и му обясни, че е казал на телефонистката да извика полиция. После прошепна:

— Не можем да чакаме.

Тео знаеше, че Престън, Мънк и Джон също бяха чули сирените. Можеше да помислят, че са сирени на линейка, но въпреки това щяха да побързат да свършат работата си. Не, нямаше да чакат още дълго. Пристъпи една крачка към коридора. Ноа го сръга.

— Гръб до гръб — прошепна той — Само така можем да го направим. Да тръгнем заедно. На три?

Приготвиха пистолетите си, поеха си дълбоко дъх. Ноа опря гърба си до гърба на Тео и прошепна:

— Едно.

С ъгълчето на окото си Тео видя, че Далас се раздвижи. Изправи се на колене. Беше достигнала до пистолета, който Тео бе изритал настрани, и сега се прицелваше в Ноа.

Тео стреля. Вратите на асансьора потрепериха. Куршумът улучи Харис във вдлъбнатината точно под гърлото й. Отворила широко и невярващо очи, тя се отпусна назад. След секунда затвори очи, беше мъртва. Главата се отпусна на гърдите и тя се свлече до вратата на асансьора.

Ноа почти не я погледна и продължи броенето.

— Две… — Пак се обърна и опря раменете си до тези на Тео.

— Хайде! — прошепна Тео.

— Три!

Тео и Ноа се втурнаха в коридора. Всеки откри противника си, прицели се и стреля.

Ноа рани Мънк, но не можа да го спре. Убиецът отвори вратата и се хвърли към стълбището. Ноа хукна след него. Знаеше, че е в безопасност, защото Тео пазеше гърба му така, както и той пазеше неговия. Когато стигна до вратата, се притисна към стената, протегна ръка и стреля отново. Мънк го чакаше. Стреля в същия момент. Куршумът проби бразда във вратата и Ноа отскочи назад. Последва дъжд от куршуми и стената срещу вратата стана на решето, парченца мазилка се разхвърчаха във всички посоки. Въздухът посивя от праха.

Шумът бе оглушителен. Изстрелите отекваха в ушите му, но на Ноа му се стори, че чува писък на жена. Не можеше да бъде сигурен. Видя Тео да тича, без да спира да стреля, а мъжът, когото преследваше, се хвърли към вратата на операционната.

Върви надясно! Надясно. Надалеч от Мишел! Тео се втурна напред, мина през летящите врати. Хвърли се на пода, претърколи се, молейки се на бога Престън да се опитва да намери изхода.

Глокът в лявата му ръка беше празен. Не можеше да губи време да презарежда. Вратите към интензивното отделение се поклащаха. Престън бе там и чакаше, Тео бе сигурен в това. Изправи се на крака, долови движение до прозореца и разбра, че трябва да успее да мине зад ъгъла, извън линията на огъня.

Успя, но бе на ръба. Куршумът мина на сантиметри покрай лицето му. Една сестра изтича откъм операционната, пищейки.

— Върни се обратно — извика й той, докато вадеше празния пълнител от пистолета, грабна нов от задния си джоб и го зареди с едно движение. Сестрата изчезна в операционната, а той се притисна към стената и зачака. Чуваше, че Уили пее.

Без да се отделя от стената, започна да се придвижва предпазливо към ъгъла. По някаква случайност намери ключа за осветлението в момента, в който песента свърши. Коридорът потъна в мрак. Светлината, която идваше откъм операционната, бе достатъчна, за да вижда. Къде беше отишъл Престън? Дали вече бе взел някого за заложник? Или си бе намерил друг път за бягство? Би трябвало да мине оттук, нали така?

Къде, по дяволите, се бавеха полицаите? Никога не идват навреме, когато ти трябват. Хайде, Бен. Домъкни си задника тук. Стой вътре, Мишел. Не излизай, докато всичко не свърши. Спомни си носилката и продължи да се придвижва, докато кракът му се опря в нея. Преметна крака си около металния й крак и издърпа носилката по-близо до ъгъла.

Хайде. Хайде. Направи своя ход!

Мишел тъкмо бе направила последния шев и чакаше за онова чудесно първо изкашляне, след като анестезиологът екстубираше пациента. Детето бе издържало операцията като шампион. Ако не се появяха някакви усложнения, Джон-Патрик щеше да се катери на любимото си дърво до месец. Разбира се, ако майка му позволеше да се отдалечи от полата й.

— Хайде, миличък. Изкашляй се — прошепна тя.

Чу леко стенание, последвано от суха кашлица само секунда по-късно.

— Всичко е наред — каза анестезиологът. Издърпа маската си и се усмихна. — Това момче е късметлия.

— Чудесна работа свършихте — благодари Мишел на екипа.

Изведнъж в коридора отекнаха изстрели. Настана хаос. Една от сестрите изпищя и изтича навън, без да обръща внимание на виковете на Мишел и Ландуски да не излиза. После Мишел чу как Тео извика на жената да се върне в операционната.