Джули Гарууд - Танц в сенките

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти ми обеща, че ще поправиш колата за днес до обяд. — Беше толкова бясна от прозрачната му игричка, че гласът й трепереше.

— Не, ти сама си предположила така.

— Каза, че ще е готова до днес на обяд — гневно настоя Джордан.

— Не, въобще не съм казвал, че е за днес. Ти сама си го решила. Аз само казах до обяд. Не съм казал дали е днес или утре. — И без да спре, за да си поеме дъх, попита: — След като ще се наложи да останеш още една нощ в града, а не познаваш никого тук, какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Лойд очевидно живееше в някакво друго измерение.

— Събери всички части и ги сложи обратно. Веднага.

— Какво?

— Чу ме. Искам да сглобиш всичко и да го поставиш на мястото му. Започвай веднага, ако обичаш.

Явно погледът й никак не му се понрави, защото побърза да отстъпи крачка назад.

— Не мога — смънка механикът. — Първо трябва да свърша една друга работа.

— Така ли? Тогава защо си подремваше, когато влязох?

— Не съм дремел. Само малко си почивах.

Знаеше, че няма смисъл да спори с него.

— Кога ще бъде готова колата ми?

— Утре на обяд — отвърна той. — Видя ли какво стана току-що? Обещах утре до обяд и няма да се отметна. Когато кажа нещо, значи е казано.

Джордан примигна. Какво, за бога, трябваше да означава това? Може би не го бе чула правилно.

— Когато кажеш нещо…

— …значи е казано — повтори той и кимна. — Това означава, че няма да се отметна.

— Бих искала да го напишеш — заяви тя. — Да гарантираш, че колата ще бъде готова до утре на обяд и да напишеш цената. След това ще се подпишеш — добави.

— Добре. Ще го направя — съгласи се мъжът и влезе вътре. След минута се върна с лист и химикалка. Облегна се на колата и започна да пише. Накрая се подписа и дори добави датата, без да го молят. — Доволна ли си? — Подаде й листа и тя го прочете.

Джордан кимна:

— Ще се върна утре на обяд. Не ме разочаровай.

— И какво ще направиш? Ще ме нараниш ли?

— Може и да го направя. — Тя се извърна, за да си върви.

— Почакай малко.

— Да?

— Все пак ще трябва да се нахраниш по някое време. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Джордан положи всички усилия, за да бъде любезна, докато отклоняваше поканата му. Дори стигна толкова далеч, че му благодари за предложението. Той изглеждаше умилостивен, когато най-после тя си тръгна.

Пое с по-бавни крачки към ресторанта „При Джафи“. Жегата беше почти непоносима. Когато стигна до заведението, вече умираше от жажда, а дрехите й бяха полепнали по тялото от пот. Как издържаха жителите на Серенити? Термометърът пред заведението показваше 35 градуса.

Анджела носеше чиния към една от масите, когато Джордан влезе вътре.

— Здрасти, Джордан.

— Здрасти, Анджела. — Мили боже, започваше да звучи като местна.

Мисълта я накара да се усмихне.

— Искаш ли да седнеш на обичайната си маса? Ей сега ще я почистя.

Ресторантът бе почти пълен и всички клиенти я изпроводиха с погледи, докато вървеше към ъгловата маса. Очевидно проявяваха любопитство към чужденците.

— Бързаш или предпочиташ първо да изпиеш чаша чай с лед?

— Мога да почакам, а чаша студен чай ще ми дойде добре.

Анджела й донесе напитката веднага, а след това отиде да обслужва други клиенти, докато Джордан преглеждаше менюто. Избра си пилешка салата, остави менюто, отвори лаптопа си, включи го и разпръсна пред себе си няколко листа, готова за четене.

Докато четеше, си водеше бележки, за да провери проучванията на професора, когато се прибере в Бостън.

— Пръстите ти направо летят по клавишите — с възхищение отбеляза Анджела. — Да не прекъсвам мисълта ти?

— Не — усмихна се Джордан и вдигна глава от екрана.

— Какво правиш?

— Отбелязвам някои неща и вкарвам едни данни в програмата си. Нищо важно — додаде Джордан и затвори лаптопа.

— Значи трябва доста да разбираш от компютри… нали се сещаш, как работят и така нататък.

— Да — кимна тя. — Работя с компютри.

— Трябва да те запозная с Джафи. Той има компютър, но нещо не работи както трябва. Може би ще можеш да му отговориш на някои въпроси, след като приключиш с обяда.

— С удоволствие ще му помогна.

Когато свърши със салатата си, ресторантът вече се бе изпразнил. Анджела се появи от кухнята, придружена от собственика. Представи го, а Джордан му направи комплимент за ресторанта.

— Очарователно място — отбеляза тя.

— Е, кръстено е на мен, разбира се — сподели мъжът с усмивка. — Малкото ми име е Върнън, но всички предпочитат да ме наричат Джафи. На мен също ми харесва — призна си. — А ти откъде си, Джордан Бюканън? — Говореше носово, с приятна мелодична нотка като подрънкването на струни на китара.