Джули Гарууд - Танц в сенките

Сузан продължи да нарежда, но Пруит вече не я слушаше. Каква друга информация бе открила Джордан в бележките на професор Макена? Какво имаше в компютъра й? Може би вече бе успяла да разбере всичко.

Влезе в болницата, без никой да го забележи. Вървеше с наведена глава, в случай че охранителните камери са насочени към него. Не се притесняваше, че могат да го разпознаят. Полицията търсеше гангстерите, които бяха свързани с делото за изнудване, което водеше съдията Бюканън, нали? А дори и Джордан да можеше да идентифицира Дейв Тръмбо, тя нямаше да го види достатъчно отблизо, поне не и докато вече не станеше прекалено късно.

Охраната не му обърна голямо внимание. Нямаха причина за това. По-рано се бе отбил в един супермаркет, откъдето човек можеше да си купи всичко: от паста за зъби до автомобилни части и всякакви униформи. Избра си хирургическа престилка и панталони. Болницата представляваше огромен медицински комплекс и наоколо сновяха толкова много лекари и сестри, че никой не обърна внимание на Пруит.

Асансьорът дойде почти веднага, след като го повика и той пътува съвсем сам до петия етаж, мислено репетирайки какво ще каже, ако го спре някоя сестра. Щом излезе от кабината, огледа номерата, изписани до вратата, търсейки този, който му съобщиха, когато преди това се обади на информацията. Една стрелка сочеше, че стаята на Джордан Бюканън се намира точно зад завоя вдясно. Той зави и спря. Униформен полицай бе застанал пред вратата на стаята й. Пруит смени посоката. Трябваше да промени и плана.

Не беше предвидил, че ще има охрана. Пропуск. Разбира се, че баща й щеше да поиска да се затегне охраната.

Отново в асансьора, той разгледа списъка на отделенията, закачен на стената. Натисна бутона за втория етаж и се насочи надолу към рентгенологията. Никой не се виждаше, когато излезе в празния коридор. С две обаждания по мобилния телефон узна името на хирурга й и лекуващия й лекар. След това се обади на петия етаж и каза на сестрата, че доктор Емът е наредил да се направят допълнителни рентгенови снимки на Джордан Бюканън.

По гласа на сестрата предположи, че е млада и неопитна. Не му зададе никакви въпроси. Просто затвори, след това се обади в рентгенологията и им предаде устните нареждания на лекаря.

Пруит чу санитаря да приема обаждането. За щастие вечерта бе спокойна и рентгеновото отделение беше празно. Въпреки това се наложи да почака още десетина минути, преди един рус санитар да излезе бавно с количка през вратата и да се запъти към асансьора, за да вземе Джордан. Пъхнал айпод в джоба на ризата и малки слушалки в ушите си, той тананикаше някаква мелодия.

Пруит бе избрал добре мястото, където да се скрие. Стаите бяха тъмни, както и коридорите, а на регистратурата нямаше никой. Нямаше защо да се безпокои, че някой ще се появи.

След като огледа етажа, той си избра една кабинка, разположена точно до люлеещите се врати към рентгена.

Дали охранителят ще придружи Джордан до рентгена? Най-вероятно щеше да го стори. Пруит трябваше да се справи първо с него. Ще изскочи отзад и ще го удари по главата. Докато падаше, щеше да вземе оръжието му. Освен ако и санитарят с айпода не се мотае наоколо. Пруит се надяваше, че ще остави количката с изпадналата в безсъзнание Джордан, а след това ще отиде да повика лаборанта. Ако нещата не се развиеха така, трябваше да отстрани и него. Нямаше да е трудно, а и щеше да се погрижи да не издаде нито звук. Още владееше някогашните техники, с които успяваше да накара клиентите да замълчат. Странно как подобни неща не се забравят.

Зад люлеещите се врати имаше няколко кабинки, където пациентите обличаха болнични дрехи, преди да им направят съответните рентгенови снимки. Вратите им се заключваха с резе. Във всяка кабинка имаше рафтове с чисти дрехи, както и метална пръчка с пластмасови закачалки.

Смяташе да разбие някой шкаф с апаратура и да открие нещо, което би могло да му послужи, за да удари охранителя, но металната пръчка за дрехи щеше да свърши отлична работа. Отне му няколко минути, за да я отвинти с монета от десет цента. Тя беше дълга около двайсет и пет или трийсет сантиметра — идеална за целта, а и пасваше чудесно в дланта му.

Пруит дръпна вратата на кабината, като я остави леко открехната, за да може да види, когато докарат Джордан. Имаше и ориентир. Беше забелязал, че когато отвън се натисне бутонът за люлеещите се врати, лампите от другата страна светват.

„Спокойно — повтори си той. — Моментът трябва да е идеално избран“.