Джули Гарууд - Танц в сенките

Когато Дики му съобщи името на професора, не подозираше, че е подписал смъртната му присъда. Пруит каза, че иска да поговори с Макена, преди да го подплашат. Помоли Джей Ди да го чака в къщата на професора, но новият му консултант не знаеше, че професорът ще умре.

Пруит отлично си спомняше как се бе смял, докато казваше на Джей Ди, че сега той е съучастник в убийство и е длъжен да се отърве от трупа.

Джей Ди Дики беше ужасен, но на Пруит не му пукаше. Каза му само да следва заповедите и всичко ще е наред. Сега най-важната му задача била да се отърве от трупа.

Връщайки се назад, осъзна, че е трябвало да бъде по-конкретен. Както и да разбере колко глупав е Джей Ди. Поклати глава, като си спомни за това. Дики смяташе, че е постъпил много умно, като е пъхнал трупа на професора в багажника на колата на Джордан Бюканън, защото била чужденка. Вярваше, че ще успее да я обвини в убийство и че се е погрижил постановката да успее. Или поне така си мислеше.

Но не бе очаквал, че Лойд ще го види. И Джей Ди не очакваше, че Пруит — или Дейв, както той го познаваше — ще направи каквото трябва, за да затвори завинаги устата на Лойд. И със сигурност Джей Ди не си бе и помислял, че Дейв Тръмбо ще го убие.

Пол Пруит скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад. Щеше да бъде много по-просто за всички замесени, ако Джей Ди бе отнесъл трупа в пустинята и го бе заровил, вместо да се прави на голям умник.

Докато заспиваше, Пруит се питаше дали бе убил Джей Ди с удара отзад по главата. Или Дики е бил само зашеметен, за да изгори после жив в пламъците?

Когато в късния следобед Ноа отиде да провери как е Джордан, тя седеше в леглото, заобиколена от възглавници.

Отново изглеждаше бледа и Ноа го каза на сестрата, след като жената измери температурата на пациентката.

— Е, днес тя стана от леглото и направи няколко крачки — жизнерадостно му съобщи сестрата. — Малко е уморена.

Всеки следващ път, когато я видеше, Джордан изглеждаше с много по-прояснено съзнание. Опита се да се възползва от възможността и да умилостиви сестрата.

— Може ли да получа чаша вода, моля! — попита тя.

Жената поклати глава.

— В никакъв случай. Все още не бива да приемате нищо през устата. Ще ви донеса мокра кърпа и няколко кубчета лед.

И какво щеше да прави с тази мокра кърпа? Ноа изчака сестрата да излезе, заобиколи леглото и докосна нежно ръката й.

— Как се чувстваш?

— Все едно съм била простреляна. — Звучеше раздразнено.

— Да, точно това се случи, сладурче.

Дотук със съчувствието. Майка й бе прекарала по-голямата част от сутринта край леглото й и всеки път, щом Джордан отвореше очи, попиваше сълзите, стичащи се по бузите й, и я питаше какво би могла да направи, за да се чувства по-добре. Освен това не спираше да я нарича бедното ми момиче. От друга страна пък, Ноа се придържаше към напълно противоположен курс и се държеше така, сякаш да те прострелят не беше кой знае какво. Джордан предпочиташе неговия подход.

— Обзалагам се, че нямаш търпение да се върнеш към обичайния си живот — каза тя.

Прозвуча самосъжалително. Бе затворила очите си за секунда и не видя раздразненото му изражение.

— Не заспивай още — помоли я той.

— Ето това вече е промяна. Всички, които идват, настояват да заспя.

— Спомняш ли си какво ми каза, докато беше в реанимацията?

Тя го изгледа подозрително.

— Много ли съм говорила?

— Не особено — засмя се той. — Но ми каза нещо за стрелбата.

Очите й се разшириха, когато си спомни.

— Да… Дейв Тръмбо се опита да ме убие. — В следващия момент осъзна казаното и продължи: — Защо той стреля по мен? Какво съм му сторила? — Замисли се за миг и подметна саркастично: — Предполагам, че трябваше да си купя кола от него.

Тя затвори очи и се опита да помисли. Знаеше, че трябва да каже на Ноа още нещо, но не можеше да си спомни какво.

— Не си му сторила нищо — увери я той. — Сега вече можеш да спиш. Ще поговорим по-късно.

Придърпа един стол по-близо до леглото и седна. Чувстваше се толкова уморен. Ако можеше да си почине за минута…

— Разбра ли за какво е всичко това? Аз — да. — Гласът й прекъсна краткия му унес.

Той я погледна с усмивка.

— Какво си разбрала?

— Датата — 1284. И короната.

— За какво говориш?

— Проучванията на Макена, спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Тази дата не е дата.

Осъзнаваше ли Джордан, че приказките й приличаха на бълнуване?

— Добре — нерешително се съгласи той.