Джули Гарууд - Танц в сенките

— Няма да стане. И тази идея не е добра.

Ник въздъхна.

— Защо? Казвам ти, че бихме могли да му скочим…

Ноа избухна в смях.

— Какво ти става с това скачане и сгащване?

— Елементът на изненада — обясни партньорът му с безизразна физиономия.

— Добре. Колкото и да разбирам желанието ти да скочиш и сгащиш Пруит, няма да ти позволя да го чакаш там.

Ник извади ябълка от джоба си. Избърса я с ръкав и отхапа.

— Разказах ли ти за пожара в къщата на Макена? — попита Ноа.

Ник отхапа още една хапка, преди да отговори с пълна уста:

— Каза, че изгоряла до основи.

— Не само е изгоряла, Ник. Огънят е бил опустошителен. Би трябвало да го видиш. Сякаш е избухнала атомна бомба. Мястото е било изпепелено за минути. Макар че димя доста дълго след това.

— Съжалявам, че съм го пропуснал.

— Пруит е запалил пожара. Изглежда, борави добре с химикали.

— Ти евакуира съседите на Джордан, нали?

— Да — кимна Ноа.

Следващите няколко минути изминаха в тишина, нарушавана единствено от Ник, докато отхапваше от ябълката.

— Жалко, че не можем да му скочим — заключи след известно време той.

— Някой идва — чуха в слушалките си и двамата развълнувания шепот на един от агентите.

— Виждам го. Той е — обади се друг.

— Сигурен ли си? — попита първият.

— Облечен е в черен анцуг с вдигната качулка… през август. Той е. Определено върви бавно.

Фигурата се появи иззад ъгъла и попадна в полезрението на Ноа. Той се наведе над волана, за да я разгледа по-добре.

— Носи ли нещо? Да, носи. Какво е това? — попита Ник и погледна към Ноа. — Да не би да смята да запали нов пожар?

Мъжът зави и пое по стъпалата на сградата на Джордан.

— Не можем да му позволим да влезе вътре. Трябва да го заловим на улицата — обади се агентът, който беше най-близо до мъжа. — Тръгваме! — извика той.

— Почакай! — нареди Ноа, но беше твърде късно. Трима агенти изскочиха с извадени пистолети. Двама насочиха дулата на оръжията си към лицето на мъжа, а третият грабна кутията, която бе изтървал.

Ноа и Ник хукнаха към тях.

— Това не е той! — изкрещя гневно Ноа.

— Какво правите? Не съм направил нищо лошо — запелтечи човекът. Беше около двайсетина годишен, небръснат, а косата му явно от месец не бе виждала шампоан. — Внимавайте с тази кутия. Чупливо е. Не бива да я разклащам. — Хлапакът беше толкова изплашен, че едва изговаряше думите.

— Какво има в кутията? — излая насреща му един от агентите.

— Не знам. Един тип ми даде сто долара, за да я занеса на приятелката му. Трябваше да я оставя пред вратата. Вижте, честно, не съм направил нищо лошо.

Ноа се обърна и хукна към колата. Ник го следваше по петите, крещейки на агентите:

— Извикайте отряда за обезвреждане на бомби. — Посочи към един от мъжете. — Разбра ли?

— Да, сър.

Ник скочи в колата тъкмо когато партньорът му запали двигателя.

— Обади се в болницата да проверят Джордан! — изкрещя Ноа. — За да сме сигурни.

Взе завоя на две колела, натисна педала докрай и включи сирената.

— Мислиш ли, че Пруит ще ни нападне? — попита Ник, докато се носеха с бясна скорост по бостънските улици.

— Няма начин да знам. Пруит може да е подмамил онова хлапе да му свърши мръсната работа, докато той е на път за Тексас, но може и да измъкне нещо друго от ръкава си. Какъвто и да е планът му, ние трябва да сме сигурни, че Джордан няма да е част от него.

Трябваше да уцели най-точния момент. Всеки миг пратеникът, когото Пруит бе наел, щеше да остави кутията, увита като подарък, пред вратата на апартамента на Джордан. Течен огън, така наричаше специалитета си. Беше свършил страхотна работа в къщата на Макена. И отново щеше да я свърши. В кутията имаше достатъчно химикали, за да взривят горния етаж на сградата, изпращайки го направо в стратосферата, а останалото да изпепелят до основи. Може би малко се бе попрестарал, но така нямаше да се тревожи, че ще остане нещо от компютъра.

Беше нагласил часовника и разполагаше точно с един час до експлозията. Преди това трябваше да се добере до Джордан. След като апартаментът й хвръкнеше във въздуха, полицията и онези от ФБР щяха да плъзнат из болницата като мравки на пикник. Вече щяха да са разбрали, че Джордан е била мишената при стрелбата. Но ако Пруит успееше да се добере до нея преди това, никой нямаше да разбере защо.

И за всичко трябваше да благодари на клюките, които толкова бързо се разнасяха из малкия град. Пруит тъкмо се бе върнал в хотела с машината за унищожаване на хартия, когато се обади жена му — Сузан. Тя тъкмо го била чула от Лили, съпругата на Джафи, който пък бил научил от Анджела, че животът на Джордан Бюканън виси на косъм. Колко тъжно, че такава трагедия бе сполетяла една толкова млада и мила жена. В какво се превръщаше този свят? Трима души бяха убити в Серенити, а сега тази хубава млада жена, която и бездруго бе преживяла достатъчно, да се прибере у дома си в Бостън и да я застреля някакъв маниак, решил да си отмъсти на баща й! А онзи привлекателен агент от ФБР, Ноа Клейборн, който беше с нея в Серенити, се оказа, че бил нещо повече от приятел. Обадил се на Анджела и едва говорел, толкова бил съсипан. Анджела му казала, че тя последна е разговаряла с Джордан, преди да я прострелят. Милият Ноа бил напълно отчаян. Изглежда, бедничката Джордан нямало да оживее, но той все още се надявал. Опитвал се да мисли позитивно и дори подготвял завръщането от болницата в дома й. Последното, което Джордан му казала, било за някакви исторически документи, за които била отишла в Серенити. Била толкова развълнувана и нямала търпение да му покаже някаква информация, която се съдържала в компютъра й — нещо, на което се натъкнала в документите, които й бил дал професор Макена. Тя била нещо като компютърен гений, поне така твърдели всички. Но сега Ноа никога нямало да узнае какво е искала да му каже Джордан. Всичко било толкова тъжно…