Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Хващам се на бас, че си бил изненадан, когато си отворил вестника два дни по-късно и си прочел историята за спасението на детето. Не ти ли се стори дяволски странно това, че репортерът е написал всички тези работи за теб, семейството ти и най-добрия ти приятел Том?

— Искаш да кажеш, че Уесън е издал информацията ли? — попита Ник.

Побесня само като си помисли за такъв вариант.

— По дяволите, точно това искам да кажа — отговори Ноа. — Не може да не си забелязал, че цялата статия направо вони на Уесън! Ако имах възможност само за две минути да остана насаме с репортера, щях и да ти го докажа.

— Че защо Уесън би направил такова нещо? — попита Лорен. — Какво печели от това?

— Той му има зъб. Освен това иска да стане шеф на Апостолите — рече Ноа. — Според мен си мисли, че колкото повече публични изяви осигури за себе си, толкова по-големи шансове има. Казвам ти, Ник, веднага щом Моргенщерн се пенсионира или се съгласи да го повишат, Уесън ще заеме мястото му. Когато дойде този ден, за теб ще е най-умно да се измъкнеш оттам.

Ник вкара колата в паркинга зад абатството и изключи мотора.

— Нека просто да се съсредоточим върху настоящата си работа. Иди да си починеш, Томи. Имаш много уморен вид.

— Ще се видим утре на пикника — рече Томи. Той се пресегна през седалката и стисна рамото на Лорен. — А ти все още ли си добре?

— Добре съм. Лека нощ.

Ноа слезе откъм страната на Томи. После се наведе навътре и каза:

— Бай-бай, Ледено момиче.

Пикникът беше в разгара си, когато Ник и Лорен пристигнаха. Оркестърът вече свиреше. Той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към тълпата, събрала се около подиума и масите. Възвишението отсреща беше осеяно с пъстри одеяла и от разстояние напомняше за завивка, съшита от различни парчета плат. Децата тичаха на воля и се промъкваха между двойките, танцуващи под музиката на група „Хилтопс“. Въздухът бе наситен с тежката миризма на пушек и барбекю.

Томи и Ноа бяха заети да обръщат кюфтета на скарата, но все пак свещеникът забеляза, че двамата са дошли и им помаха. Лорен бе преметнала на ръката си едно одеяло. Тя откри празно място под чворесто дърво и го застла.

На Ник никак не му се нравеше тази огромна тълпа. Оказа се, че по-голямата част от града се е изсипала тук. Вече се стъмняваше и някой включи гирляндите с коледни светлини, окачени между дърветата около дървения подиум за оркестъра.

— Страхотно е, нали? — въодушеви се Лорен.

— Да — отвърна той, като продължаваше да оглежда тълпата.

— Хърман и Харли Уинстън създадоха групата — обясни му, сочейки оркестъра. — Хърман е ей онзи, дето свири на саксофона, а пък Харли е на барабаните. Това са двамата близнаци, за които ти казах, те правят ремонта на моето заведение. Трябва да се запознаеш с тях.

Ник погледна към подиума и се усмихна. Оркестърът се състоеше от шест души и всички изглеждаха над седемдесетгодишни. Близнаците бяха съвършено еднакви, облечени в червени ризи на карета и бели панталони.

— Ала това са старци — отбеляза Ник.

— Но имат млади сърца — възпротиви се тя. — И са добри майстори. Ние в Холи Оукс не пенсионираме старите хора. Техният принос за този град е много важен. Когато видиш моята постройка и таванското помещение, ще разбереш колко надарени са тези хора.

— Не исках да ги критикувам — оправда се Ник. — Просто ми направи впечатление, че са толкова издръжливи.

Ръководителят на групата беше плешив джентълмен с широка усмивка, искрящи очи и силно приведени рамене. Той потупа микрофона, за да привлече вниманието на всички.

— Дами и господа, както знаете, чрез този пикник абатът изразява благодарността си към всички вас, които работихте дяволски усърдно, за да бъде завършена църквата навреме за честването на стогодишния юбилей. Абатът се надява, че ще прекарате приятно тази вечер — добави той. — Е, както знаете, ние с момчетата от оркестъра свирим само стари парчета, защото само тях си знаем. Ала страшно обичаме да изпълняваме песни по желание и ако искате да впечатлите някое момиче, качете се тук, напишете името на песента на листче и го пъхнете в ей онази шапка там върху масичката за карти. Имаме достатъчно много моливи и листове. Ще изпълняваме песни по ваше желание, докато се наложи да си тръгваме. А сега първата песен е за Синди Мичъл и нейния съпруг Дан. Днес Синди за първи път излиза навън, след като й изрязаха жлъчката и наистина ни е приятно да я видим на крака. Хайде, Дан, изведи я на дансинга. Това е една от любимите ми песни — добави той, като отстъпи назад и вдигна ръце подобно диригент на симфоничен оркестър. Потрепвайки в такт, започна да брои: — Едно, две, три. Давайте, момчета!