Джули Гарууд - Венчило с дявола

Никога не бе съумявал да успокоява дъщерите си. Сега обаче усещаше, че трябва да наложи волята си. Никак не му се искаше да изглежда като глупак пред неканените си гости — независимо дали бяха шотландци, или не, — а това със сигурност щеше да се случи, ако момичетата продължаваха да пренебрегват напътствията му.

След като пресуши и третата халба с бира, барон Джеймисън реши да действа по-решително. Стовари юмрука си по дървената маса, за да привлече вниманието на дъщерите си, и уверено заяви, че всички приказки за това, че Алек Кинкейд е убиец, са пълни глупости и щуротии.

Думите му обаче не предизвикаха никаква реакция и това вече го вбеси. Тогава реши да се опре на предположението, че съпругата на шотландския воин си е заслужила злочестата участ. Навярно Алек Кинкейд, продължи да философства Джеймисън, е решил да даде хубав урок на прегрешилата си жена, но за съжаление се е увлякъл… и съпругата му умряла.

Според барона, обяснението му бе напълно приемливо. Този път думите му достигнаха до момичетата, ала изразът на лицата им съвсем не бе този, на който бащата се надяваше. Те се втренчиха с ужас в него, сякаш бяха видели гигантска пиявица на върха на носа му. Баронът внезапно осъзна, че малките му ангелчета вероятно смятат, че се е побъркал. Това го взриви и той избухна. Разкрещя се, че навярно онази опърничава жена все е предизвиквала и дразнела своя господар с непокорството си и завърши с думите, че всяко момиче би трябвало да си вземе и поука от тази история.

Баронът искаше по този начин да изплаши до смърт разглезените си дъщери и да ги накара да млъкнат. Но вместо това те се развикаха още по-силно. От невъобразимия шум го заболя главата. Той притисна с длани ушите си и затвори очи. Лорд Джеймисън почти изчезна в стола си и едва не се свлече на пода. Напълно съкрушен! Цялата му решителност се бе изпарила! В отчаянието си той се обърна към верния си слуга Херман и му заповяда да доведе най-малката му дъщеря.

Старият слуга кимна с посивялата си глава. Прие заповедта с облекчение и побърза да излезе от залата, за да изпълни нареждането на господаря си. Баронът можеше да се закълне в Светия кръст, че чу как слугата му промърмори, че е било крайно време.

След около десетина минути тя влезе в залата. Баронът веднага се изпъчи, хвърли унищожителен поглед към Херман, за да му покаже, че е чул нераболепната му забележка и се извърна към дъщеря си. Лицето му светна и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

Неговата Джейми щеше да се погрижи за всичко!

Барон Джеймисън усети, че се усмихва, а сетне си призна, че е невъзможно да си ядосан, когато Джейми е наблизо.

Тя представляваше такава прелестна гледка, че всеки човек на часа би забравил грижите си. Държанието й внушаваше не по-малко респект от красотата й. Джейми бе наследила хубостта на майка си — дълга гарваново черна коса и виолетови очи, които напомняха на баща й за свежа пролетна утрин, безупречна кожа, чиста също като сърцето й.

Макар че баронът се хвалеше на всеослушание, че обича всичките си дъщери, Джейми си оставаше неговата радост, макар че тя не му бе истинска дъщеря. Майка й, втората съпруга на барона, се омъжила за него, когато вече била в деветия месец с Джейми. Бащата на детето загинал в битка наскоро след сватбата.

Лорд Джеймисън бе приел бебето като свое и бе забранил на всички да говорят за нея като за доведена дъщеря. От мига, в който за пръв път я взе в ръцете си, тя стана негово дете.

Джейми бе най-малкото и най-великолепното сладко ангелче. Близначките и Мери имаха дискретна хубост и на един мъж би му трябвало известно време, за да я открие, докато неговата скъпа малка Джейми можеше да накара от пръв поглед всеки да загуби ума и дума. Баща й често обичаше да се хвали пред приятелите си, че усмивката й би могла да събори всеки рицар от коня му.

За щастие между момичетата не съществуваше дребнава завист. Също както и баща им, Агнес, Алис и Мери инстинктивно търсеха помощ и съвет при по-малката си сестра и за всичко разчитаха на нея.

Джейми се бе превърнала в истинска господарка на дома. От деня, в който погребаха майка й, тя пое на плещите си това тежко бреме и много бързо доказа способността си да се справя с всяка ситуация. Баронът, който обичаше да заповядва, но не умееше да налага авторитета си, с радост бе оставил Джейми да поеме цялата отговорност за управлението на замъка.

И тя никога не го разочарова — толкова разумна и спокойна дъщеря! Никога не плачеше. Последните си сълзи проля, когато майка й умря. Агнес и Алис можеха да се поучат от по-малката си сестра, но все така си избухваха в сълзи и при най-незначителния повод. Според барона единствено привлекателните им личица ги спасяваха от участта да бъдат обявени за глезени глупачета и той отсега съжаляваше мъжете, които един ден щяха да се оженят за тях.