Джули Гарууд - Венчило с дявола

Опита се да извини страха си с обяснението, че той е само един обикновен човек, изправен пред две страшилища.

Този, когото Бийк мислено нарече Ученик на дявола, бе висок и широкоплещест, косата му — с цвета на ръждясали гвоздеи, а очите — зелени като океана. В ъгълчетата на тези студени очи плетяха мрежа сурови бръчки.

Другият, който според Бийк приличаше на самия дявол, имаше бронзова коса и загоряло лице. Беше с една глава по-висок от придружителя си, а тялото му — мускулесто и стройно. И нито грам излишна тлъстина. Същински Херкулес. Бийк неуверено пристъпи напред, за да разгледа по-добре лицето му, но в същия миг съжали, че го бе направил. Чертите на непознатия бяха строги и сурови, а кафявите му очи излъчваха мрачна студенина. С нарастващо отчаяние Бийк си помисли, че този поглед би попарил като слана цяла леха пролетни цветя. По-добре да отиде в ада, отколкото да позволи на един от тези двама варвари да приближи до скъпата му Джейми!

— Казвам се Бийк и съм главният коняр на замъка — най-сетне успя да избъбри той, като се надяваше по този начин да създаде впечатлението, че в конюшнята има неколцина прислужници, за които той отговаря. Това може би щеше да го издигне достатъчно в очите на новодошлите, че те да решат да разговарят с него. — Идвате по-рано — продължи старецът и нервно кимна. — Иначе цялото семейство и слугите щяха да излязат да ви посрещнат както подобава.

Бийк спря, за да си поеме дъх, и зачака отговор. Ала очакването се проточи и цялата смелост, която бе успял да събере, започна да се изпарява. Чувстваше се безпомощен като буболечка. Начинът, по който двамата гиганти се взираха в него, още повече го изнервяше. Главният коняр реши да опита още веднъж.

— Ще се погрижа за конете ви, милорди, докато вие се представите на господарите на този дом.

— Сами ще се погрижим за конете си, старче.

Бе заговорил Ученика на дявола. Гласът му не бе никак приятен. Бийк кимна и отстъпи няколко крачки встрани, за да им направи път. Наблюдаваше как двамата благородници свалят седлата и хвалят конете си. Животните наистина бяха великолепни жребци без драскотини и белези от удари с камшик.

В гърдите на Бийк припламна плаха надежда. Отдавна бе научил, че истинският характер на мъжа се познава по това как се отнася към майка си и към коня си. Конят на барон Андрю бе целият наранен от камшик и според Бийк това бе достатъчно ярко доказателство за верността на теорията му.

— Навярно сте оставили войниците си пред крепостните стени? — попита конярят на келтски, за да изтъкне, че е приятелски настроен.

Ученика на дявола изглежда остана доволен от усилията му, защото дори му се усмихна.

— Дойдохме сами.

— Чак от Лондон! — Бийк не можа да прикрие изненадата си.

— Да — кимна благородникът.

— И не сте се погрижили някой да ви пази гърбовете?

— Не се нуждаем от ничия закрила. Англичаните — да, но не и ние. Не съм ли прав, Кинкейд?

Дявола не си направи труда да отговори.

— А как са вашите имена, господа? — осмели се да попита Бийк. Знаеше, че въпросът му е доста дързък, ала двамата благородници не се намръщиха и това му вдъхна смелост.

Вместо да отговори, Ученика на дявола отбеляза:

— Виждам, че говориш нашия език, Бийк. Шотландец ли си?

Възрастният мъж гордо изпъчи рамене.

— Да. Косата ми, преди да побелее, бе червена.

— Аз се казвам Даниел и съм от клана Фъргюсън. А той е Алек, поне така го наричат приятелите му — кимна мъжът към другия воин. — Алек е предводител на клана Кинкейд.

Бийк церемониално се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас. От толкова много години не съм разговарял с чистокръвни шотландци, че май съм забравил как да се държа. Забравил съм и колко огромни са планинците. Изкарахте ми акъла!

Бийк отвори вратите на две чисти клетки близо до входа на конюшнята, донесе две кофи с овес и ведро с вода и отново се опита да поведе разговор с двамата воини.

— Вие наистина пристигате с три дни по-рано. Опасявам се, че в къщата ще се развихри невероятна суматоха.

Двамата благородници не отвърнаха нищо, ала старецът видя как се спогледаха. По израженията им бе ясно, че никак не ги е грижа дали ще причинят безпокойство.

— Да не би да очаквате някой друг освен нас? — попита Даниел и се намръщи.

Въпросът му озадачи Бийк.

— Не. Поне през следващите три дни.

— Подвижният мост е спуснат, старче, а и не видя никаква стража. Навярно…

— А, това ли било — махна Бийк и въздъхна облекчено. — Ами, мостът си стои обикновено, а стража никога не сме поставяли. Просто барон Джеймисън е малко разсеян.