Джули Гарууд - Убийствен чар

Джон-Пол грабна радиостанцията.

— Какво, по дяволите, правиш, Ейвъри? Трябваше да…

— Добре ли си?

— Да, и двамата сме добре. Къде си.

— Всичко е под контрол. Край.

— Мамка му. Тя е в една от проследяващите коли.

И двамата лежаха на покрива. Ноа се засмя. Джон-Пол не му обърна внимание, а отново натисна бутона.

— Кели?

Агентът, който ръководеше операцията, отговори бързо.

— Тук Кели.

— Ейвъри в някоя от проследяващите коли ли е? — настоя да знае Джон-Пол. — Кучи син, знам, че е там. Казах й да стои на проклетата лодка.

— Всичко е под контрол. Край.

Ноа се засмя.

— Явно Ейвъри си има собствено мнение. — Той се наведе към края на покрива, за да прецени разстоянието до земята. — Как, по дяволите, ще слезем от…

Джон-Пол го избута от покрива. Последва го и се приземи до него в изсъхналите храсти. Кели отново се обади.

— Мънк в ръцете ви ли е?

— Не, сър — отвърна Джон-Пол.

— Къде е той?

Джон-Пол погледна навеса.

— На кино.

Джили започваше да губи търпение, докато чакаше Мънк да се върне в колата. Защо се бавеше толкова? Тя взе бинокъла от пода и огледа кулата. Къде беше Мънк? Той много добре знаеше, че тя мрази да чака.

— Оправи проклетото нещо — измърмори тя. — По-бързо!

Изведнъж Мънк се появи. Джили ахна невярващо, когато го видя как се премята по покрива. Помисли си, че той ще си счупи врата. Мънк полетя от кулата, но докато още бе във въздуха, се извъртя и се приземи като котка върху краката си. Загуби равновесие, опря се на ръце и колене върху покрива. Джили си помисли, че той ще падне на земята, но Мънк успя да се спре навреме.

Двама мъже скочиха на покрива над Мънк. Движеха се толкова бързо, че лицата им се виждаха размазано.

— Убий ги — прошепна тя на Мънк. — Убий ги веднага. Веднага.

Отекнаха изстрели. Стори й се, че Мънк изкрещява името й, и продължи да гледа дистанцирано и заинтригувано. Той падна толкова тромаво върху навеса, а кръвта му потече по лампичките на светлинната реклама. Умря със задник във въздуха. Тя изруга некадърността му.

Как смееше да й причини това? Разочарованието я завладя и от очите й потекоха сълзи. Дистанционното. Тя го грабна трескаво и натисна копчето. Пак, отново и отново. Нищо не се случи.

По дяволите. Как можеше Мънк да е толкова непредвидлив? Знаеше колко важно е за нея да осъществи мечтите си.

Затропа ядосано с крака и продължи да го ругае, че е провалил всичко. Още по-лошо, беше я накарал да се чувства нещастна.

— Да гориш в ада дано!

Той беше оставил ключа на таблото. Забравила инструкцията му да вземе другата кола, ако възникне проблем, Джили повдигна полата си, прекрачи през скоростния лост и седна зад волана. Хората от ФБР сега търчаха към киното, а от църквата се изсипваше огромна тълпа да види каква е тази шумотевица. Никой нямаше да я забележи. Тя потегли бавно, за да не привлича излишно внимание, и спазваше ограничението за скоростта през цялото време, докато шофираше из града.

Веднага щом стигна до отбивката за магистралата, настъпи газта. Като не спираше да ругае тихо, тя блъсна с длан по кормилото, опитвайки да излее поне част от гнева си.

Разбира се, тя разполагаше с още някой, готов да й помогне. Никой повече нямаше да й открадне мечтите. Никой. Знаеше, че Мънк има оръжия в куфарите си, и Бог й бе свидетел, ако се налагаше, сама щеше да убие Кери и Ейвъри, за да си възвърне мечтите.

— Тъпият Мънк — изсъска тя. — Тъпият Мънк!

Колата, която следеше Джили, се движеше на достатъчно разстояние. В нея имаше трима агенти освен Ейвъри. Караше Кели, а тя седеше зад него. Опитваше се да скрие безпокойството си, но това й костваше много.

Имаше чувството, че сърцето й спря, когато чу изстрелите, и не си пое дъх, докато не чу гласа на Джон-Пол по радиостанцията. Прималя й от облекчение и веднага започна отново да се тревожи.

— Дали ни е забелязала? — попита тя Кели.

— Сигурен съм, че не подозира, че я следим.

Сега Джили бе толкова напред от тях на магистралата, че Ейвъри едва различаваше тила й.

— Тя ускорява, нали?

— Да — отвърна Кели. — Кара поне със сто и трийсет.

— Ако наоколо има пътна полиция…

— Няма — увери я той.

— Откъде знаеш?

— Знам.

Тя започна да се притеснява за друго.

— Не трябва ли да се приближиш малко?

— Няма да я изпусна, Дилейни. Облегни се назад и се успокой.

— Тя завива.

— Виждам.

Ейвъри се насили да спре да дава инструкции на агента. Всичко щеше да свърши след няколко минути. Ако успееше да запази спокойствие само за толкова, можеше после цял месец да се тревожи на воля, ако й се искаше. Стискай зъби, каза си.