Джули Гарууд - Убийствен чар

— Да не забравиш касетата ми — напомни му тя.

— Никога не бих я забравил — увери я той, макар че всъщност я беше забравил. Тя щеше да излезе от кожата си, ако загубеше касетата. Толкова бе вманиачена по така нареченото си доказателство, че настояваше винаги да го носи със себе си. Странност, с която той се примиряваше, така както тя се примиряваше с неговите малки странности. Нали точно това бе солидната връзка, готовността да даваш и вземаш.

Той извади касетата от видеото, пъхна я в кутията и я постави на леглото до сламената й чанта.

Джили се гримираше пред огледалото. Мънк я видя как си слага червено червило и се усмихна, защото знаеше, че тя носи този цвят само за да му достави удоволствие. Беше му го казала.

Джили прибра червилото и касетата в чантата, взе сламената си шапка с бяла панделка и отиде в средата на стаята. Завъртя се и попита:

— Изглеждам ли готова за църква?

Лицето му поруменя от възбуда.

— Изглеждаш красива — прошепна той. — Винаги изглеждаш красива.

Тя отиде до него, намести възела на вратовръзката му, както би направила любеща съпруга, и каза:

— Изглеждаш чудесно в костюм. Трябва да се обличаш така по-често.

— Щом ти харесва, ще го правя.

Тя го хвана за ръка и двамата отидоха заедно до колата. Харесваха му такива дребни неща, помисли си той. Да го хваща за ръката. Това бе знак за доверие, нали? Начинът, по който вдигаше към него поглед, изпълнен с обожание. И това му харесваше.

— Вече съм паркирал другата кола надолу по улицата до църквата — обясни той. — Като предпазна мярка. Ключът е в сенника.

— Няма да се наложи да я използвам. Ти си обмислил всяка възможност.

Той бе сигурен в това и се съгласи, но мисълта за кабелите малко го тревожеше. Беше толкова изморен, беше направил само един тест, но той би трябвало да е достатъчен.

Вятърът се усили, докато пътуваха. Мънк погледна нагоре към кулата над киносалона, когато завиха зад ъгъла. Той влезе в паркинга и спря отпред в края, за да може Джили да види всичко. Така никой не можеше да паркира пред тяхната кола и ако се наложеше да пресече тротоара, за да излезе на улицата, можеше да го направи, без да се бави.

Той изгаси двигателя.

— Готова ли си?

— О, да.

— Дистанционното е в жабката.

Тя внимателно го извади.

— Прилича на дистанционно за гараж.

— Точно такова е, но модифицирано, разбира се.

— Кога да натисна бутона?

— Мислех, че няма да е зле да изчакаме, докато забият камбаните на църквата.

Джили се обърна назад и се загледа в мъжете, жените и децата, които бързаха към църквата. Не искат да закъснеят, помисли си тя.

Шоуто щеше да бъде отвън. Жалко, че нямаше да го видят.

— Колко е часът сега?

— Още пет минути.

— Не искам да чакам. Искам да го направя сега.

Мънк бръкна под седалката и й подаде бинокъла.

— Когато си готова.

Джили вдигна бинокъла и навлажни устните си с език. Нагласи фокуса така, че да вижда стаята, в която предната нощ светеше лампа.

— Сега ще си върна мечтата — прошепна тя.

Натисна бутона. Нищо не се случи и тя го натисна отново. После отново, по-силно, и го задържа.

— По дяволите! — измърмори Мънк. — Вятърът трябва да е разместил някоя жица. Спри да натискаш бутона, скъпа. Ще трябва да се кача там да го оправя. Ти стой тук. Става ли? — Той внимателно взе дистанционното от ръката й. — Ако нещо се обърка…

— Тревожиш се прекалено много. Оправи жицата! — Обърна се към него малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Извинявай. Не трябваше да съм толкова нетърпелива. Мога да изчакам няколко минути.

— Това е моето момиче — каза той. — Просто за всеки случай, помниш ли какво трябва да направиш?

— Да вляза в църквата, да изляза през страничния вход и да се кача в другата кола.

— И да минеш по страничната уличка, която ти показах. Не минавай пред мотела.

— Няма да тръгна без теб.

Предаността й стопляше сърцето му. Той потупа ръката й, постави дистанционното на пода до седалката си и слезе от колата. Пъхна една ръка в джоба си и небрежно закрачи през паркинга и по стъпалата на църквата.

Камбаните зазвъняха точно когато той влезе. Трийсет секунди по-късно той излезе през страничния вход, пресече улицата и извървя три пресечки на север, преди да се увери, че никой не го следи. Пресече улицата и се отправи към киното.

Задната врата бе заключена, разбира се. Използва инструментите си да се справи с резето, влезе вътре и бързо заключи след себе си.

Сега беше в задния коридор. Вратата водеше към кулата, а навесът над централния вход беше в другия край на фоайето.