Джули Гарууд - Бавно изгаряне

По задната стена на сградата пълзеше бръшлян, който стигаше почти до покрива, а в тухлената пътека, водеща към входната врата, имаше липсващи плочки.

— Вътре има ли затвори? — попита Дилън.

— Мисля, че да — или отзад, или горе.

Входната врата бе наскоро боядисана с лъскава черна боя. Дилън забеляза, че и белите капаци на прозорците са боядисани.

Не беше виждал нещо подобно… в полицейски участък.

— Прилича на пансион за туристи.

Веднага щом влезе обаче, се почувства на позната територия. Подовете бяха покрити с грозен сив линолеум, стените — боядисани в граховозелено, а жената на приемното гише беше стара и намусена като колежката си в Бостън. Дори мирисът в участъка е същият — смесица от мухъл, пот и препарат за почистване. Обичаше този мирис.

Главен инспектор Дръмонд излезе от кабинета си да ги посрещне. Беше набит човек, с вечно намръщено лице и ръкостискане като на щангист.

Предложи на Кейт кафе и я помоли да изчака в преддверието на кабинета му.

Тя седна на един от сивите метални столове до стената и извади мобилния телефон от чантата си, за да провери съобщенията. Хейли я беше търсила отново, вероятно за поръчката на панделките. Кейт реши, че не може да направи нищо по този въпрос в момента, и отложи обаждането за по-късно.

Ако си носеше куфарчето, можеше да прегледа някои от документите си. Дали го остави вкъщи, или Дилън го е прибрал в багажника?

Столът беше твърд и неудобен. Кейт се облегна назад, кръстоса крака и опита да запази търпение. Защо се бавеха толкова? Струваше й се, че Дилън е в кабинета на началника на полицията повече от петнайсет минути. Забеляза, че жената на гишето я поглежда често-често иззад екрана на компютъра си.

Кейт провери да не би полата й да се е вдигнала, после погледна и копчетата на блузата си.

Жената каза, без да се подава иззад екрана:

— Харесвам свещите ви.

— Моля?

Тя се наведе настрани.

— Казах, че харесвам свещите ви.

— Благодаря — усмихна се Кейт. — Радвам се да го чуя.

Жената се изчерви.

— Каня се да пробвам и лосиона ви, но се чудя кой аромат да избера. Ще ми предложите ли вие?

— Чакайте да видя дали нямам мостри в чантата си. — Кейт затършува и откри три. — Опитайте тези трите. Всичките са различни. „Изабел“, „Кийра“ и „Лия“.

Жената се трогна. Тя се представи и се ръкува с Кейт.

— Знам, че сте знаменитост по тези места.

— Така ли? — попита Кейт усмихната. — Заради свещите?

— О, не, скъпа. Те са прекрасни, разбира се, но вие сте известна, защото за малко не хвръкнахте във въздуха заедно със стария склад.

Тя го каза така, сякаш Кейт го е направила нарочно. Тя тъкмо се канеше да внесе яснота, когато вратата се отвори и Дилън и шефът на полицията излязоха от кабинета. Кейт веднага забеляза кобура на кръста на Дилън. Държеше кутия в ръката си. Сигурно допълнителни патрони, помисли си Кейт. Никога не са му достатъчни, нали?

— Вие сте в добри ръце с този младеж, госпожице Макена. Има впечатляващо досие и шефът му в Бостън много се наскърби, че ще работи временно в Силвър Спрингс. Накрая се съгласи, но подчерта, че това е временно. Искат си го обратно — добави той с кимане.

Кейт не откъсваше очи от пистолета. В главата й нахлуха образи на Дилън в болничното легло. Тя осъзна, че работата му изисква да носи пистолет, но въпреки това, като видя оръжието, почувства, че й става гадно. Усмихна се на главния инспектор и каза:

— Да, в добри ръце съм с този младеж.

Дръмонд ги изпрати до вратата и я отвори. На раздяла той извика:

— Опитайте да не се оказвате до повече бомби, госпожице Макена.

Кейт вървеше пред Дилън към колата.

— Хората тук се държат така, сякаш съм някакъв ходещ детонатор — където и да отида, става експлозия — оплака се тя.

Дилън се засмя.

— Мисля, че си причинила малко повече вълнения на Силвър Спрингс, отколкото градът може да понесе.

Той изкара колата от паркинга, но спря на ъгъла.

— Ще ме насочваш ли?

— Най-прекият път до магистралата е да минеш по Мейн Стрийт, която е следващата вляво, но по това време движението ще е много натоварено.

— В сравнение с Бостън това е нищо — каза той след няколко минути. — Хубаво е да не се налага човек да е агресивен. Тук и нивото на шума е много по-ниско. Това ми харесва.

Кейт опита да се отпусне.

— Как ти се стори Дръмонд?

— Раздразнителен. Определено е раздразнителен. Мисля, че не може да се усмихва. Така както ми се мръщеше, като влязох в кабинета му, си помислих, че ще ми създаде проблеми и дори след като започна да ме хвали за досието ми, продължи да се мръщи. Отне ми известно време, докато го разбера. Той поклати глава и добави: — Напомня ми по нещо за баща ми.