Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Изабел опитваше да прочете писмото, но Кийра не й позволи.

— Кой е Комптън Томас Макена? — попита Изабел.

— Не съм сигурна. Може да е бащата на баща ни или някой негов чичо. Може дори да ни е братовчед.

Кийра прескочи някаква кутия с документи и седна до Кейт, а Изабел се настани от другата й страна.

— Или ми го прочети, или ми го дай да го прочета сама. Ще умра от напрежение.

Кийра й подаде писмото. Тя го прочете на глас, после каза:

— Не е ли вълнуващо? Чудя се какво иска този Комптън Томас Макена.

— Изглежда, иска да отидем в Савана. Пише, че се изисквало нашето присъствие — отвърна Кийра.

— Аз няма да отида — заяви Кейт.

— Какво значи, че няма да отидеш? Не трябва ли поне да го обмислим? — попита Изабел.

Избухна спор и Дилън се появи в стаята точно в разгара му.

— Кейт, задната врата…

— Казвам ви, няма да отида — настоя Кейт. — Вие двете правете каквото искате, но аз не желая да имам нищо общо с тези хора. Семейството на баща ни се е отказало от него, когато той се е оженил за мама. Изобщо не ми е притрябвало да се срещам с тях сега.

Изабел се отчайваше все повече.

— Но един от нас трябва да отиде и това трябва да си ти, Кейт. Може би този мъж иска да ни помоли за прошка. В писмото пише, че въпросът е изключително важен. Трябва наистина да е, след като иска да сме там утре следобед.

— Очаква да изоставим всичко и да хукнем към Савана без предупреждение? Не мисля. Няма да отида.

— Къде няма да отидеш? — попита Дилън.

Никой не му отговори. И трите сестри викаха едновременно. Беше шумно и хаотично, също като дома, в който той израсна, и това може би обясняваше, защо се чувства толкова непринудено тук. Облегна се на рамката на вратата, скръсти ръце и просто ги изчака да свършат. После щеше добре да им се скара, задето не заключваха вратите си. Не само че задната врата беше отключена, но също и страничната врата и тази, която водеше към гаража. По дяволите, помисли си той, би трябвало да си сложат табела на моравата отпред: Вътре има жертви.

О, да, и трите щяха да си изслушат конското, независимо колко дълго щеше да му се наложи да чака.

Кийра се прозя шумно.

— Аз не мога да отида — изтъкна тя. — Двете с Изабел не можем да отделим нито ден. Трябваше да сме тръгнали още вчера.

— Но останахме заради теб. Защото ти не се стърпя и се завря в още една експлозия — заяви Изабел.

— Шегуваш ли се? Аз не съм…

Изабел погледна Кийра.

— Не можеш ли да ме оставиш в общежитието и да се върнеш до…

Кийра поклати глава.

— Нямам време. Семестърът ми започва. И без това, като стигнем до Уинтроп, ще имам време само колкото да ти помогна да намериш стаята си и да разтоварим. А като се върна в квартирата си, ще работя по двайсет и четири часа седем дни в седмицата.

— Виждаш ли, Кейт, ти си единствената от нас, която може да отиде.

— Няма да отида — повтори тя сякаш за десети път.

— Такъв си инат — измърмори Изабел. Побутна Кийра с крак, когато тя минаваше край нея и прошепна: — Накарай я да отиде.

Кийра се засмя.

— Как очакваш да го направя?

Изабел забеляза Дилън на вратата и се обърна към него:

— Ами ти? Ти ще успееш да я накараш.

— Не, няма да успее — натърти Кейт.

— Къде да отиде? — попита Дилън отново. Изабел осъзна, че Дилън не знае за какво говорят, и побърза да му разкаже за писмото и да го осведоми за историята на семейството.

— Никога не сме срещали никого от роднините си по бащина линия — обясни тя. — А това е чудесна възможност да научим нещо за тях, точно затова Кейт трябва да отиде. Не знаем дори колко чичовци, лели и братовчеди имаме.

— Защо бих искала да имам нещо общо с някой от тях? Нито един роднина не дойде на погребението на татко или на мама — изтъкна Кейт.

— Извинявай, Изабел, но съм на страната на Кейт. Щом не иска да ходи, не е длъжна да го прави — каза Кийра, — освен ако…

Изабел я прекъсна.

— Този човек… този Комптън Макена… може би иска да ни даде нещо, което е принадлежало на баща ни. Ако не отидеш, може никога да не разберем какво е искал да ни каже.

Кейт не обърна внимание на доводите на Изабел.

— Освен какво? — попита тя Кийра.

— Никой от тях не е искал да има нищо общо с нас… досега. Не ти ли е любопитно да разбереш защо? Пък и… това е идеална възможност да научиш за някакви наследствени болести — изтъкна тя. — Не ме гледай така. Може да има сърдечно заболяване или най-различни генетични проблеми, за които да не подозираме.

— Ами направо да взема един от онези формуляри, които се попълват в болниците, когато постъпва нов пациент? Или ти ще ми съставиш списък с въпроси, които да им задам. Мога дори да проверя как са със зъбите и да ти съобщя.