Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Тя поклати глава.

— Не, разбира се. Той е женен. А ти не си.

Изражението му показваше, че не харесва това, което чува. Какво да се прави, помисли си тя. Поне беше честна с него.

— Това, което стана, беше грешка продължи тя, без да обръща внимание на мръщенето му. — Не трябваше да…

— Да ми се мяташ на врата.

Тя кимна.

— Точно така.

— Според мен беше страхотно. Ти не мислиш ли същото?

— Писмени показания ли искаш? — Тя всъщност се опитваше да развесели малко настроението с въпроса си, защото той беше ужасно намръщен, и се изненада, когато Дилън кимна.

— Може би искам.

— Беше фантастично, но…

— Сега съжаляваш?

— Дилън, опитай да ме разбереш. Не трябваше да постъпвам по този начин. Ти си брат на най-добрата ми приятелка. Ще продължа да идвам често в Бостън, не желая да се чувстваме неловко, когато се виждаме.

— Тогава какъв беше планът ти?

Тя го бутна с надеждата да го накара да се отмести, но той не помръдна.

— Отговори ми — настоя Дилън.

— Надявах се да се върна вкъщи и да…

— … се преструваш, че нищо не е станало?

— Да.

Тя се усмихна, облекчена, че той най-после разбра.

— Това не ти се случва често, нали? — попита той.

— Да свалям мъже и да спя с тях? Не, не ми се случва често. Не съм много опитна. Но ти, от друга страна, сигурно не помниш броя на жените, с които си спал. Точно затова си помислих, че ще бъде… безопасно. Нали разбираш — без обещания, без съжаления.

— И ти нямаш нищо против това?

— Разстроих те.

— Не, не си.

— Мръщиш се.

— Просто се опитвам да си изясня това. Малко е изненадващо, нищо повече.

— Кое?

— Твоето отношение.

— Защо?

— Мислела си, че ако прекараме нощта заедно и правим страстен секс, това няма да означава нищо за мен?

Тя отвори уста да протестира, но той поклати глава.

— Както казвах, ти ме избра, използва ме и сега искаш да продължиш напред без… чувство за вина и без угризения.

Той отстъпи назад, усмихна се, после се разсмя.

— Защо си толкова щастлив?

— Краставичке, ти си като сбъдната мечта.

Писмото пристигна със специален куриер в десет часа вечерта. Всички чуха позвъняването на вратата, макар да бяха в различни краища на къщата.

Изабел си събираше багажа горе, Кийра сгъваше в кухнята изсушеното пране, а Кейт беше разпростряла документите от счетоводната фирма върху масичката за кафе, за да потърси копие от договора за заем. Дилън проверяваше сигурността на къщата, местеше се от стая в стая и оглеждаше вратите и прозорците.

— Аз ще отида — извика Изабел от площадката на горния етаж.

— Не, няма — отвърна Дилън делово и се появи откъм задната част на къщата. Той излезе навън и затвори вратата след себе си. Изабел гледаше през страничния прозорец.

— Кой е на вратата? — попита Кейт.

— Някакъв мъж с плик. Дилън току-що го накара да му покаже шофьорската си книжка. Не мислиш ли, че това е странно?

— Късно е — измисли оправдание на действията на Дилън Кейт.

— Мисля, че онзи се изплаши от Дилън. Ако можеш да му видиш лицето… — Изабел отскочи назад, за да не я види Дилън, когато отвори вратата.

— Някоя от вас трябва да се подпише за това.

— Кой може да изпраща нещо толкова късно вечер? — попита Изабел, докато Кейт подписваше формуляра.

На плика беше напечатано СПЕШНО. Това не е на хубаво, помисли си Кейт. Тя погледна адреса на подателя и едва не изстена. Пликът беше изпратен от някаква юридическа фирма, а това със сигурност не бе на хубаво.

— От кого е?

— „Смит и Уесън“.

— Фирмата за пистолети?

— Юридическата кантора.

Разтревожена, че писмото може да им донесе още лоши новини за финансовото им състояние, Изабел грабна плика от ръката на Кейт, за да не го види Дилън.

— Защо не го дадем на Кийра да го отвори — каза тя и бързо се отправи към кухнята.

Кейт не я последва. Ако беше поредната неприятна изненада, тя не искаше и този път да бъде човекът, който го съобщава на останалите. Върна се към работата си в дневната. Досега не беше открила договора за заем, нито счетоводната книга, в която Тъкър Симънс трябваше да е записвал сметките през периода, когато ги е плащал. Тъкмо щеше да прегледа купчината документи още веднъж, когато Кийра я прекъсна.

— Кейт, трябва да прочетеш това. — Тя размаха писмото. Лицето й пламтеше.

Изабел я следваше по петите.

— Не е за заема, нали?

— Не, не. От някакъв адвокат в Савана е, който представлявал Комптън Томас Макена.