Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Той всъщност се държеше много мило. А не беше длъжен да го прави. Как ще успее да запази връзката им платонична и да го забрави, когато той се върне в Бостън, ако продължи с грижовните си жестове към нея и сестрите й?

Защо, защо си позволи да спи с него? Това бе огромна грешка! И какво направи тя на всичко отгоре? Каза му: „Това не означава нищо за мен и сигурна съм и за теб, така че да продължим напред“.

Легна си и се зави до брадичката. А как й отговори той? Че тя е като сбъдната мечта. Точно така каза.

— Страхотно — прошепна тя. — Сбъдната мечта, по дяволите.

Планът на Кийра да е на магистралата в седем не се осъществи напълно. Изабел беше готова навреме, но Кийра не. Стана почти осем, докато се приготвиха. Кейт ги изпрати до колата, за да се сбогуват за последен път и да ги увери, че всичко ще е наред.

— Чувствам се адски зле, че те оставяме да се оправяш сама с тази каша с парите — каза Кийра.

— Ще се оправим. Имаме план, нали? Така че не се тревожи.

— Нали ще ми казваш какво става? Не се опитвай да ме предпазваш, Кейт — обади се Изабел.

— Ще ти казвам всичко — обеща тя.

— Радвам се, че Дилън е тук — каза Кийра. — Имаше ужасна седмица, сега ще ти се отрази добре компанията за пътуването до Савана.

Дилън заключи входната врата и седна на най-горното стъпало на верандата да чака сестрите да приключат със сбогуванията, за да потеглят и те двамата с Кейт. Беше приготвил колата, която нае предния ден, и нямаше търпение да тръгнат.

Кейт каза нещо на сестрите си и всички се обърнаха към него и му се усмихнаха.

Дилън погледна часовника си и когато вдигна глава за момент, го порази красотата на трите момичета, обърнати към него.

Въпреки че си приличаха като сестри, във всяка имаше нещо уникално. Вече беше установил, че Изабел е чаровницата, която държи да се хареса на всеки. Беше около метър и шейсет, с руса коса с медни отблясъци. Очите й бяха големи и овални като на Кейт, но цветът им бе различен. Очите на Кейт бяха наситеносини и поразително се открояваха в рамката на кестенявата й коса. Тези на Изабел бяха по-скоро зеленикаво-сини, като океана. Кийра беше по-висока от другите две сестри и на слънце в русата й коса се открояваха червеникави оттенъци. Тя имаше лунички на носа като Кейт, но също и по бузите. Напомняше на Дилън за симпатично съседско момиче с хубаво тяло. Беше най-непринудената от трите и според него точно тя бе умиротворителят в семейството.

Кейт не беше нито чаровница, нито умиротворител. Тя просто бе фантастична, поне според него. Опонираше му и това му харесваше. Явно е така, щом е тук, при нея, и продължава да я желае.

У Кейт имаше нещо специално, което го привличаше. На повърхността тя е твърда и независима. Той си представяше, че е като хищник, когато водеше преговори, но у нея имаше и някаква уязвимост, която Дилън усещаше. Тя е способна и има нюх за бизнес, но по отношение на мъжете не е обиграна. Може би затова успя да я вкара в леглото толкова бързо. Знаеше, че тя съжалява за прекараната с него нощ, но той определено не съжаляваше. Всъщност изобщо не можеше да си я избие от главата.

Дилън си я представи гола в ръцете му. Бързо осъзна, че не е добра идея да се отдава на мечтания точно в момента.

— Кейт, побързай. Трябва да тръгваме.

Тя не му обърна внимание и изчака Кийра да изкара колата от алеята, преди да се насочи към него.

Очите й бяха пълни със сълзи и тя разбра, че Дилън е забелязал. Той не каза нищо. Просто отиде до колата, отвори вратата и я изчака да се качи.

— Имам чувството, че забравям нещо. Чантата ми…

— В колата е.

— Ами пътната чанта, която ме накара да си приготвя, в случай че останем в Савана, което е напълно излишно, тъй като ще имаме достатъчно време да се върнем…

— Вече спомена това.

— Сигурна съм, че оставих чантата си в антрето.

— В багажника е. Качвай се, краставичке.

Тя го изгледа кръвнишки заради прякора.

— Ами…

Той я побутна леко.

— Ютията е изключена.

— Аз не съм я включвала… нали?

— Кейт, качвай се в колата.

Тя спря да спори. След като седна и сложи предпазния си колан, Кейт попита:

— Защо трябва да тръгваме толкова рано? Имаме предостатъчно време.

— Не, нямаме.

Той й обясни чак след като потеглиха.

— Трябва да се отбием в полицията и не знам колко време ще ми отнеме това. Главен инспектор Дръмонд ме чака.

Кейт го упъти към участъка. Той се намираше само на километър и половина от дома й. Паркингът беше зад двуетажната тухлена сграда, която изглеждаше стара и грохнала. Но си имаше някакъв чар, реши той, ако тази дума може да се използва за полицейски участък.