Мариус Габриел - Седмата луна

— Как мислиш, ще изразходват ли бомби и куршуми само за нас тримата? — Взе молитвеника от ръцете на Франсин и започна да чете традиционната молитва: — Аз съм възкресението и животът, рече Бог. Който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее. Продължи да чете и след като ревът на самолетните двигатели заглуши думите му. Странно защо, Франсин не изпитваше страх, независимо от преживения вчера ужас. Вдигна поглед към самолетите. Въздушната формация, наброяваща може би петдесет самолета, бе на не повече от километър над главата й. Успя да види как в корпусите на бомбардировачите „Мицубиши“ се отварят люковете за мятане на бомби. Върху корпусите бе изобразен червеният диск на изгряващото слънце. Успя да различи дори силуетите на някои от членовете на екипажите, гледащи ги през остъклените прозорци. От рева на двигателите земята затрепери. Заболяха я ушите. Около самолетите се образуваха облачета от снарядите на зенитната артилерия. Приличаха на глухарчета и изглежда, бяха и безобидни като тях.

Ужасното въздушно шествие прелетя над главите им и се насочи към Танджон Ру. Клайв кимна към една лопата, изоставена от гробарите, и каза:

— Ти би трябвало да хвърлиш първата буца пръст, девойко.

Разплаканата Едуина се наведе и хвърли в гроба шепа червена пръст, която изкънтя върху ковчега. Франсин също хвърли в гроба няколко буци и след това прегърна Едуина. Чуха тътена на взривове. Самолетите бомбардираха бензиновите складове в Танджон Ру. Върху тъмната растителност цъфнаха алени цветя, жестоки и злокобни. Франсин чу воя на пикиращите бомбардировачи и деловите изстрели на зенитната артилерия, която обстрелваше самолетите с ожесточена, но безполезна смелост.

Клайв погали къдравата коса на Едуина.

— Извади късмет, че се срещнахте. Ще трябва да я изпратиш у дома.

— Знам. Вече взеха мерки за това.

— Ти и дъщеря ти би трябвало да заминете с нея.

— Как мога да изоставя съпруга си?

Той ще те открие. Виж, Франсин, на този град не му остава много живот и ти добре знаеш това. Няма никакви шансове. — Той посочи пожарите в Танджон Ру.

— Най-добре е с Едуина да се приберем — каза Франсин. Едуина плачеше сърцераздирателно.

Запътиха се към Семетери Роуд, където ги очакваше колата, достолепен черен „Хъмбър“, който Клайв Нейпиър бе успял да ангажира за случая. Никой не погледна повече към изоставения недозарит гроб.

— Колко ще струва всичко това? — попита тихо Франсин.

— Забрави за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е платено.

— Кой го е платил?

— Аз, естествено. Франсин се развълнува.

— А, не. И Едуина, и аз имаме пари.

— Не мисля, че е редно детето да плаща за погребението на баща си — каза Клайв. — Колкото до теб, това въобще не те засяга.

— И теб въобще не те засяга! Ако знаех, че ще заплатиш погребението, въобще нямаше да те помоля за помощ.

— Казах ти да не говориш повече за това. Не съм беден. Радвам се, че можах да услужа.

— Благодаря ви, майоре.

На Орчард Роуд задминаха колона от неколкостотин ранени войници, запътили се към града.

— Току-що са напуснали бойното поле — коментира Клайв. — Спукана им е работата.

Франсин ги огледа, докато автомобилът ги задминаваше. Гледаха пред себе си и имаха мрачните погледи на мъже, току-що излезли от ада. Това също бе нещо ново и необичайно: гледката на европейски войник, претърпял категорично поражение. Франсин бе започнала да се променя. Промяната очевидно бе от доста време, но тя започна да я осъзнава едва вчера, когато успя да надвие истерията си и да огледа апартамента на госпожа Оливейра. Бе започнала да се превръща в различен човек. Ужасите, които преживяваше, бяха започнали да изгарят нежния й предишен живот, като на негово място се появи нещо друго, изпълнено със сила. Замисли се дали Ейб ще хареса новата й личност. Бе й все едно. Щеше да се види принуден да свикне с нея. Ужасната му грешка — отказът да отпътува заедно с тях в Сингапур — завинаги отслаби уважението й към него. Вече нямаше да й бъде възможно да се прекланя безкритично пред британското мъжко чувство за превъзходство на Ейб. Вече никога нямаше да му позволи да я обижда и да я упреква заради дебелата й китайска глава.

Когато стигнаха до улица „Попая“, Франсин реши, че е редно да покани Клайв Нейпиър на чаша чай. Той охотно прие поканата.

Рут, дотогава поверена на бавачка, с радост ги посрещна. Бе възхитена от офицерската униформа на Клайв и от превръзката на главата му.