Мариус Габриел - Седмата луна

— Ела! Ела! — Шофьорът на таксито я дърпаше за ръкава. По някакъв вълшебен начин се бе появил от облаците дим и прах. — Ела бързо!

Чу се воят на сирената за отбой. Японците бяха изчезнали така внезапно, както се бяха появили. Все още объркана, тя позволи на шофьора да я отведе до съседната улица. Малкият жълт форд бе там, където беше спрял. С отворените си врати приличаше на пеперуда, готова да излети. Шофьорът я натика в колата, сякаш бе непослушна крава. След това се намести зад кормилото, запали двигателя и каза:

— Отиваме на улица „Попая“.

— Какво? — тъпо попита тя.

— На улица „Попая“ — каза той и посочи с кафявия си показалец брояча. — Не е престанал да работи. Нали ще огледаме апартамента?

Тя се сети, че й бе обещал да й покаже свободен апартамент, и изведнъж избухна в плач и цялото й тяло започна да трепери.

— Да, да, отиваме на улица „Попая“.

— Добре. — Той потегли и умело заобиколи развалините на някакъв разрушен магазин. — Ранена ли си?

— Не. — Тя се сви на задната седалка и захлипа, обхваната от безсилие.

— Когато се появят изтребители, не трябва да търчиш насам-натам като обезглавена кокошка — поясни назидателно шофьорът, без да обръща внимание на истерията й. — Трябва да се скриеш на безопасно място и да не мърдаш.

Японският самолет я бе превърнал от изпълнено с достойнство човешко същество в уплашено животно, криещо се в калта. Спомни си за мъртвото дете. Ами ако това бе Рут? Ами ако тя бе на мястото на майка му?

След няколко минути шофьорът спря до една сграда.

— Ей тук е, на втори етаж. Потърси госпожа Оливейра. Ще те почакам.

Франсин се огледа. Улица „Попая“ бе успоредна, на улица „Хонконг“, в близост до реката. Районът се намираше в самия край на китайския квартал и бе еднакво отдалечен от бордеите до пристанището и от внушителния бял комплекс от правителствени сгради. Постройката, претенциозно наречена „Резиденция «Юниън»“, бе красива. Улицата бе чиста.

Франсин се огледа в малкото си огледалце, избърса сълзите си, среса се и сложи пудра върху тъмните сенки под очите си. Искаше да направи добро впечатление. Току-що преживеният обстрел вече се бе слял в съзнанието й с други нереални неща, които й се бяха случили в този ден. Когато слезе от таксито, я обхвана странно спокойствие. По косата й имаше кръв, а малко под темето й имаше подутина. Тя огледа роклята си. Бе изцапана. Почисти я, доколкото успя, и тръгна по стълбите.

От един апартамент се разнасяха приглушените звуци на „Муун Индиго“, изпълнявана от оркестъра на Дюк Елингтън. Въздухът бе изпълнен с вонята на разрушената канализационна система. Инак сградата бе чиста и добре поддържана. На стълбищните площадки имаше саксии с лъскави палми. Настроението на Франсин се повдигна.

Госпожа Оливейра, подобна на птица жена с маслинена кожа, потри ръце в отчаяние, след като видя Франсин.

— Ах! Очаквах европейка! Тук живеят само европейци!

— Омъжена съм за англичанин — каза Франсин, тъй като нищо друго не й дойде наум. — Директор е на мина. Скоро ще дойде от Перак. Имаме четиригодишна дъщеричка.

— Приемаме и евразийци, разбира се — каза жената, като се вгледа по-внимателно във Франсин. — Свекърът ми беше португалец. Разбира се, че се радваме на евразийци.

— Съжалявам за вида си. Обстрелът ме завари на улицата — обясни Франсин състоянието на роклята си.

— Клето създание! Може да се почистите в тоалетната. Покани Франсин в апартамента. Както и останалата част от сградата, той бе чист и спретнат. Състоеше се от три спални и малка кухня. Бе напълно обзаведен. Оставяше странното впечатление, че обитателите му току-що са излезнали да пазаруват. В хола имаше няколко шезлонга, лъскав грамофон с плочи и шкаф, пълен с любимите на европейците бронзови и сребърни „източни сувенири“. На первазите имаше саксии с цветя.

— Тук живееше капитан Едмъндсън — каза жената и потри ръце, при което се чу звук, сякаш издаван от суха хартия. — Прекрасен човек. Ерген. Загина при една бомбардировка. Толкова много ни липсва! — Жената избърса сълза от бузата си. — Можете да ползувате неговите вещи. Нямаше роднини. Десет долара седмично. Плаща се за две седмици предварително. Напуска се с двуседмично предизвестие.

Франсин отиде до прозореца и дръпна тежката затъмняваща завеса. В двора имаше красива малка градинка с чудесна смокиня. Прекрасно място, където можеше да си играе Рут. Цялото място бе прекрасно. Веднага обаче разбра защо това на пръв поглед привлекателно жилище е останало без наематели цели две седмици. Само на три преки от него се намираше китайският квартал, откъдето сега се издигаха гъсти облаци дим. Малко по-нататък друг облак дим издаваше мястото, където горяха складовете на кея. На по-малко от километър надолу по реката, все още препълнена със сампани, се намираше Форт Канинг, също силно разрушен. Бомбите падаха в тревожна близост до улица „Попая“. Разположена между зеления хълм, където се извисяваше Форт Канинг, и пренаселените улици на китайския град, улицата не бе надеждно място.