Мариус Габриел - Седмата луна

На вратата тя му протегна официално ръка, но той бързо се наведе и я целуна по устата. Устните му бяха горещи.

— Влюбен съм в дъщеря ти, Франсин. Изключителна е. Ти също си изключителна. Скоро ще дойда пак.

Докато лежеше в тясното и неудобно легло, новата й и вече закалена личност си зададе въпроса дали тя наистина храни някаква надежда да види отново съпруга си. Останките от предишната й мекушава личност започнаха да плачат. От стаята на Едуина, на която бе дала да изпие горчив прах преди лягане, също се разнасяше тих плач. Настроенията сред жените, с които работеше в Червения кръст, от началото на годината се промениха. Около дългите маси се чуваха по-малко смях и клюки и повече уплашен шепот. Всички се оплакваха от дъжда и от невъзможността да си изсушат дрехите.

Все още обаче не се забелязваше голямо бягство на европейки. Люси Кънингам сподели, че все още никой не им бил казал да се евакуират.

— Вчера сутринта отплава „Наркунда“ — каза тя, докато чевръсто увиваше бинта около пръстите си. — Доколкото разбрах, полупразен.

— Но това е ужасно! — каза Франсин и я погледна. Бе се сетила за Едуина. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Работата е там, че „Наркунда“ замина за Австралия — поясни госпожа Кънингам. — Повечето хора предпочитат да отпътуват направо за Англия. Какъв смисъл има да седиш в Австралия, докато войната свърши?

— Ако знаех, че има свободни места, щях да замина — каза Вайолет Модлинг, една от по-младите европейки. Приведе се напред, ококори големите си сини очи и понижи глас. — Чували ли сте какво правят японците с пленените европейки? Те… — Очите й се разшириха още повече, докато търсеше прилична дума за описанието на неприлично действие — Те ги унизяват.

— Десетки хиляди китайки вече са имали такава съдба, госпожо Модлинг — отвърна й намръщено една китайка, известна като госпожа Чен.

— При вас обаче е различно — каза смутено англичанката.

Разбира се, че не е различно — вметна с ожесточение госпожа Кънингам. — Всички жени изживяват това по един и същ начин, госпожо Модлинг.

— Зависи какво възпитание си получила — каза бързо госпожа Модлинг и скъса един конец.

— Китайските жени не са възпитавани да се отнасят с безразличие към изнасилванията, госпожо Модлинг — сухо каза госпожа Чен.

— Тамилските жени също — добави дребна съсухрена жена в златисто сари.

— И все пак има разлика — заинати се госпожа Модлинг. — Японците ви се падат нещо като роднини, не е ли така?

Започна кавга. Няколко жени започнаха да говорят едновременно със сърдити гласове. Франсин бе възмутена. Не от простащината на Вайолет Модлинг, а от това, че „Наркунда“ бе отпътувал без Едуина.

Радваше се на присъствието на девойката. Тя проявяваше безкрайно търпение към Рут и я забавляваше. Детето иначе щеше да се подлуди от това, че оставаше затворено по цял ден. Едуина, изглежда, бе обикнала момиченцето с цялата обич и нежност на своите шестнадесет години. Обичта й към Рут облекчаваше Франсин. И все пак тя смяташе, че е длъжна да евакуира Едуина от Сингапур колкото се може по-скоро.

Без да казва на Едуина къде отива, след обяда тя излезе от апартамента, взе такси и отиде в офиса на началника на гражданската отбрана. Знаеше, че той отговаря за евакуацията на гражданските лица.

Веднага я прие висок мършав майор на име Кинг, човек с уморени сини очи и тънки устни, и я изслуша, поставил ръце на бюрото си. Стените на офиса бяха покрити със списъци и карти, върху които някой бе забол стотици червени и сини кабарчета.

— Боя се, че сте права — каза той смутено, след като я изслуша. — „Наркунда“ отплава вчера сутринта полупразен.

— Но това е безобразие! — отвърна ужасената Франсин. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Напълно сте права. Нашата млада приятелка трябваше да бъде на борда му. Знаете ли обаче, госпожо Лорънс, корабите отплават полупразни още от октомври. Положението ни е деликатно. Сър Шентън нареди всеки, който пожелае, да се евакуира, независимо от цвета на кожата му. Няма обаче заповед за евакуация. Не можем да караме хората насила да си тръгват, нали ме разбирате?

— Едуина Дейвънпорт е дете! Обещаха й място в първия кораб!

— Разбирам ви, била е допусната непростима грешка — отвърна примирително майорът и си отбеляза нещо. — Уверявам ви, че Едуина ще бъде евакуирана при първа възможност. Ще ви се обадя в най-скоро време. — След това уморените му сини очи се спряха върху нея. — Смея ли да попитам какви намерения имате за самата себе си?