Мариус Габриел - Седмата луна

— Очаквам съпруга си. Трябва да дойде от Перак.

Бе изричала тези думи толкова често, че вече й се струваха кухи и изпразнени от съдържание.

— От Перак?

— Да. Той е управител на имперската калаена мина.

— Да… — Франсин забеляза как изражението на майора се промени. — Кога е тръгнал оттам?

— В началото на този месец.

— Разбирам. Той, естествено, е англичанин, нали?

— Да. Имаме малко момиченце. То е с мен в Сингапур.

— Разбирам. — Майорът забарабани с пръсти върху бюрото и примлясна. Франсин усети миризмата на военния: миризма на колосана униформа, смесена с миризмата на кожата му. Особената миризма, която излъчваха много червенокоси англичани. — Неевропейците, женени за европейци, са сред нашите приоритети, госпожо Лорънс. Съветвам ви колкото се може по-скоро да планирате вашата собствена евакуация. Вашата и на детето. Като съпруга на англичанин, вие имате автоматически право на британско поданство. Имате ли британски паспорт? — Да.

— У вас ли е? — Да.

— Детето вписано ли е в него? — Да.

— Чудесно — каза той с облекчение. — В такъв случай ще ви осигурим място още на един от следващите кораби без никакъв проблем.

— Не мога да замина без съпруга си — отвърна Франсин. — Или поне без да съм получила вест от него.

— Вижте — започна любезно майорът, — възможно е да не му бъде разрешено да се евакуира. Имаме заповед да улесним евакуацията единствено на жените и децата. Не и на здравите мъже. В момента им е наредено да стоят тук. Това важи както за военните, така и за гражданските лица.

— Не знаех това — смутено каза тя.

— Обстановката може и да се промени — каза той. — Ние сме тук, но не се бавете повече. Възможно е да се получи страхотна блъсканица в…

Франсин бе сигурна, че ще каже „в последния момент“, обаче майорът не довърши изречението.

— Колкото до малката Едуина, ще я изведем оттук за нула време. Аз ще имам грижата за това.

Франсин напусна офиса със смесени чувства и заговори мислено на Ейб. „Какво да правя? Да замина без теб? Да изчакам японците да преджапат протока Джохор, без да знам дали въобще ще дойдеш? Върви по дяволите!“

Започна да плаче още когато се озова на нагорещената от слънцето улица. Плачеше повече от безсилие, отколкото от скръб. Небето започна да се изпълва с облаци и Франсин чу далечна гръмотевица. Задаваше се внезапна буря. Тя побърза да потърси такси.

Завари Клайв Нейпиър легнал на пода до Рут. Бе с риза с къси ръкави и мускулестите му кафяви ръце биеха на очи. Около тях се търкаляха цяла купчина детски книжки.

— Мамо, погледни какво ми донесе Клайв! — викна Рут. — Книжки с картинки!

Франсин изпита желание да го благослови за навременния подарък. Един Бог знае как ги бе набавил, след като от магазините по неведоми причини отдавна бяха изчезнали всякакви книги. Мусонните дъждове бяха започнали и Рут не можеше да си играе извън апартамента.

— Много мило от ваша страна — каза искрено Франсин.

Той й отвърна с недвусмислено мъжка усмивка и каза:

— За Бога, нека този път да пропуснем чая. Донесох нещо по-добро.

Едуина, която бе проснала мокрото му яке на един стол, с широко отворени очи отведе Франсин в кухнята и й показа царските дарове, донесени от Клайв: пресни ягоди, сочни австралийски стекове и бутилка уиски.

— Сигурна съм, че ви харесва — прошепна възбудено Едуина.

— Виждам, че все още поне някои хора продължават да живеят в разкош — отвърна Франсин с кисела усмивка. — И какво? Очаква да му поднесем всичко това за обяд ли?

— Не се дръжте така — каза умолително Едуина. — Не, той не иска да обядва тук. Имал насрочена среща за обяд.

— Сигурно с някоя напудрена европейка — рече Франсин язвително.

— Ревнувате!

— Естествено, че не ревнувам — отсече Франсин. Бе обаче твърде късно. Неуместната й реплика накара Едуина да заподскача около нея и да започне да я дразни. — Той ви харесва, и вие го харесвате!

Франсин нетърпеливо излезе от кухнята, като взе бутилката и наля една чаша на Клайв. Той тъкмо четеше на Рут приказка, а тя го слушаше внимателно. Съсредоточени в книгата и един в друг, те въобще не й обърнаха внимание. Клайв знаеше как да прави интересни и най-баналните приказки. Докато четеше, непрестанно променяше гласа си и изражението на красивото си лице.

Франсин си даде сметка, че Клайв Нейпиър е един от мъжете, излъчващи най-голяма жизненост, които бе срещала. Отдавна бе решила, че е разбойник, но тази жизненост го правеше привлекателен. Униформата му, очевидно ушита от най-добър сингапурски шивач, му стоеше чудесно, а коженият му портупей, лъснат от ординареца, направо сияеше. Превръзката на главата му подчертаваше пиратския му облик. Кафявите му очи постоянно излъчваха иронично удивление, сякаш всичко, което ставаше около него, бе лоша шега.