Григор Гачев - Извън картината

Сират подхвана долния край на картината, отдръпна го от стената и пъхна глава зад него. Залепената грамота се виждаше ясно:

С ТОЗИ ДОКУМЕНТ НАЗНАЧАВАМЕ НЕСТЕДИЛ ОТ АВОН ЗА НАШ ПРИДВОРЕН ХУДОЖНИК

ДА СЛАВИ И УМНОЖАВА ВЕЛИЧИЕТО НИ И ДА НИ ХВАЛИ ПРЕД ПОТОМЦИТЕ

Момчето постоя мълчаливо няколко минути. След това се облече и бавно закрачи навън, някъде по-далече от хората.

Луната вече се беше издигнала над кулите на замъка, когато Сират заизкачва стълбите към ателието. В края на краищата светът не беше свършил. Легендите, на които той така вярваше, се бяха оказали лъжа, но за него оставаше истината. Художниците, живели преди Хамонд, бяха имали доблестта да покажат каква е била тя, всеки според умението си, макар и завоалирано, макар и под страх от наказание. Както и учителят му щеше да намери начин да каже истината за сегашните крал и кралица — за грубостта, жестокостта и глупостта им, за това как се отнасяха към подчинените си. Сега Сират разбираше как може да са такива — те просто бяха истински потомци на рода си, на Гарик Славолюбеца, на Дожан Измамника, на Росъл Малоумния и на другите от галерията долу. Старият художник вече не се беше поколебал да изобрази кралицата като гъсарка, макар и прикрито. Нямаше да се поколебае и сега.

Сират влезе на пръсти в ателието. Учителят му спеше дълбоко. Лунната светлина очертаваше на големия статив обърнатото към стената платно. Значи наистина беше успял да го довърши. Момчето се опита да разгледа картината, но различаваше само неясни форми. Нищо, утре щеше да го види.

На сутринта обаче Хамонд беше станал пръв и беше увил изсъхналата вече картина в голямо парче плат. Всички молби на Сират да я погледне останаха напразни. Двамата отнесоха вързопа в галерията и зачакаха височайшето семейство.

Хамонд се опря на стената между две картини, докато мине поредният пристъп на кашлица. След това се усмихна на ученика си:

— Май днес не ти се броди особено из галерията. Да не би вчера да си се наразглеждал?

Ядът и срамът отново заляха Сират.

— Да. И на Росъл и Алина, и на Дожан, и на Гарик…

— Техни величества, момчето ми! Може да не ти се иска да назовеш Гарик „Благородни“, но той е и ще си остане негово величество… Значи и Дожан? Не бях забелязал.

Момчето тихичко описа какво е видяло в портрета на Благочестивия.

— Да-а-а, добри са очите на младите… Не се учудвам особено — наплюнчи и затърка едно петънце боя на ръката си Хамонд. — Придворният писар ми е разказвал, че в дворцовите сметки от негово време има описани пари, платени за делви арсеник на търговци от Адера. Не можеше да се начуди за какво му е бил нужен…

Думите му бяха прекъснати от тропота на стъпки по коридора. Двама слуги трескаво разстлаха на пода дълга ивица килим пред краля и кралицата.

— Ваши величества, картината е готова!

Хамонд дръпна платното от картината. В галерията настъпи гробна тишина.

Кралят и кралицата бяха изобразени в двора на замъка. Той, в лъскава броня и с огромен меч със златна дръжка, потегляше на боен поход. Тя — в тъмните дрехи на скръбта от раздялата, но красива като цвете — грееше от надеждата да го види отново жив и здрав. Гледката беше невъзможно да бъде забравена — неговото мъжество, гордост и увереност в победата, и нейната нежност, обич и вярност. Сякаш ангели, и в същото време истински, живи хора.

Сират напълно беше забравил за всичко на света. Това беше най-красивата картина, която беше виждал някога. Беше забравил да гледа с окото на художник, да търси как са положени боите, хвърлени сенките и предадени полутоновете — просто стоеше до учителя си и се възхищаваше. Каменните плочи на двора подканяха да стъпиш на тях, златистите лъчи на изгряващото слънце сякаш искряха из залата, прохладният и свеж утринен въздух лъхаше откъм изображението. Сега разбираше как онзи ковач е заплакал.

Кралят също беше зяпнал наред с всички останали. По едно време обаче прекрачи напред и застана до картината.

— Приличам ли си?

Лицата на слугите наоколо пламнаха. Този, който носеше креслото на кралицата, се наведе над него и захапа ръба на дървената облегалка. Сират обаче не виждаше нищо смешно — напротив, най-жалкото беше, че шишкавият и разплут крал наистина приличаше невъобразимо на красавеца от картината. Беше ужасно да гледаш сравнението между това какво би могъл да бъде кралят, и това какво беше.

— Какво ще кажеш, художнико?

— Не подхожда на майстора да дава оценка на творбата си, Ваше величество — поклони се Хамонд. Насред поклона обаче лицето му се изкриви и той се закашля отново.