Григор Гачев: Извън картината

Сират захапа устни. Не искаше да се предава толкова лесно.

— Добре. Но за да получи справедлива оценка, херцогът трябва да изглежда какъвто си е. Сега е изобразен като възпитан кавалер и достоен брат на краля.

Хамонд хвърли към него кратък, внимателен поглед. След това се замисли за малко. Когато заговори, гласът му звучеше дяволито.

— Да речем, че негово височество херцогът изглежда твърде авторитетно, а това може да не хареса на техни величества. Дали няма някакъв начин това да се поправи?

Момчето вдигна палитрата и се зае. Изви леко дръжките на цветята откъм Бако — сега сякаш те се бяха извърнали настрани от него. Леко замазване на линиите в този край на картината подсказа самохвален жест, откъснато листо в долния ъгъл — надута и глупава поза. За момент смяташе да добави още нещо, но се отказа.

— Така добре ли е?

— Май нещо не ти е симпатичен негово височество — усмихна се побелелият мъж. — Дали случайно грубото му отношение към принцесата през онази вечер, когато той така разсеяно я обърка с картината, не ти е повлияло по някакъв начин? Добре де, няма да разпитвам повече… Дай ми сега палитрата, искам и аз да добавя нещо.

Хамонд се наведе над платното и сякаш се преобрази. На мястото на схванатия и болен старец сега стоеше вълшебник, творящ чудеса с едно докосване на четката. Сират виждаше тази гледка десетки пъти на ден, но никога не успяваше да разбере как и защо точно става всичко. Веднъж беше чул придворния писар да казва: „Някои хора стареят като парцали, а други — като катедрали“. Като че ли това беше точната дума — когато хванеше четката, старият му учител изведнъж се превръщаше от едното в другото.

— Забелязва ли се разликата?

Чиракът се вгледа внимателно. Не, като че ли нищо. Какво точно беше оправял учителят? Горните половини на две стръкчета трева бяха откъснати, до тях лежеше мъничко перце, до самата рамка тревата се изправяше след нечие настъпване… следа с формата на… Захвърленият извън картината воал всъщност не беше воал — това беше едра, снежнобяла гъска, подкарвана от приведената кралица!

— Както си спомняш, нейно величество разбира от гъски. Вероятно това ще й достави удоволствие… ако го забележи — усмихна се учителят. Очите му заискриха и за момент на Сират му се стори, че вътре в сбръчканото, изсушено тяло е скрито момче на неговата възраст. Той се поколеба за момент, преди да се реши да прошепне каквото мислеше:

— Как ли родът на Гарик Благородни, на Дожан Благочестиви, на Росъл Мъдри можа да даде на света хора като техни величества?

Хамонд поклати глава, без да протестира срещу оскърблението към кралските особи:

— Родът значи много, но не всичко, момчето ми. Неведнъж в родове на благородни хора са се раждали изверги… както и в родове на изверги — благородни хора. — Той се усмихна, сякаш говореше сам на себе си. — А сега да предадем, че картината е готова!

Сират бързо изтича да потърси дворцовия майордом. Старият художник се загледа подир него. Дяволитата усмивка беше изчезнала — на мястото й се беше появила тъга, жал и някакво недобро предчувствие…

На следващия ден, докато чакаха краля и кралицата в галерията. Сират отново се загледа в картините. Пред него беше портретът на Росъл Мъдри и съпругата му Алина. Никой не знаеше от кое точно царство е пристигнала Алина; легендите на замъка подшушваха, че тя е била принцеса на феите, влюбила се в младия Росъл, и че именно на нея той е дължал мъдростта си. Ако се съдеше по картината, слухът сигурно беше верен — Алина наистина беше приказно красива, и от лицето й сякаш струеше лунна светлина.

Не по-малко легенди имаше и за самия Росъл. Как по-големият му брат се отказал от престола в негова полза заради ума му. Как разпознал кой е истинският стопанин на конете и кой — крадецът им, като накарал един слуга да бие животните пред двамата. Как отгатнал деветте загадки на жреците от Тофу и така ги принудил да разпуснат култа към бога-людоед, без да се стига до война. Как сдобрил градовете Ериа и Авон, които си оспорвали пристанището между тях, като им предложил да се обединят в един град — Нафар. Сират беше готов да се размечтае (Росъл беше един от кумирите му), но не искаше отново да бъде изненадан от пристигането на краля и кралицата.

Момчето изведнъж изпита странното усещане, че картината сякаш го притегля да стъпи през рамката в стаята на кралете. Да, изработката на дървото странно напомняше рамка на врата. Освен през високите прозорци по стените на кралската стая размита светлина падаше сякаш и през отвора на картината, и осветяването на двете фигури подсказваше, че на пътя й има някаква сянка — сянката на този, който стои пред картината и я гледа. Момчето се приближи до платното — засенчването променяше цветовете така, сякаш оттатък има истинска стая. Но как ли художникът е постигнал това странната лунна светлина, струяща от лицето на кралицата, да не се променя?