Анатолий Днепров: Петнистия Боб

— Предчувствувах, че лечението до нищо хубаво няма да те доведе — казах аз.

Маргарет тихичко се засмя. Приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Нима вие нямаше да направите същото, ако ви се удадеше случай?

— Аз нямам представа как се прави това. Боб, как го направи?

Вместо него отговори Самуел Фин.

— Цялата работа е в автоматичната количка. Тя е снабдена с радиоманипулатор с механични ръце, с помощта на които инженерите извършваха в пещерата разни работи. Управлението е дистанционно. Боб е изключил телеметричната схема и е поставил на количката своята изчислителна машинка „Феано“.

Целият номер е в това, какво е заложил той в тази мъничка електронна глава.

— Мег постави машинката на количката — каза Боб. — Снощи, по време на посещението на болен в шатрата.

— Вие сте се сработили по най-неочакван начин — ядосано каза Крам. — Голяма работа ще стане! Здравата ще си патите.

— Юридическото определение е преднамерен саботаж — добави Фин.

Погледнах със съжаление Боб. Погледът му беше замечтан и това изведнъж много ме ядоса.

— Глупак си ти, ей това ще ти кажа. Мислиш, че бомбата няма да избухне? Надяваш се, че военните няма да намерят начин да я взривят ли? Просто не разбирам каква идиотска логика те е ръководила? Вярна е приказката: когато господ иска да лиши някой мъж от разум, той насъсква срещу него жена.

И рязко отхвърлих от рамото си ръката на Чикони.

— Вие, двама кръгли идиоти, не разбирате какво ще стане сега — продължих аз. — Особено за тебе, Вигнер.

— Тази бомба няма да избухне — отчетливо каза Боб. — Никога. Само ако някой се реши да иде в пещерата.

— Дявол знае, може би ще се намерят доброволци — каза Крам.

— Могат да се намерят измежду безработните — подхвърли Фин. — Впрочем ако теб самия те раздрусат хубавичко господата от следствените органи, и ти ще кажеш какво трябва да се направи, за да се откачи от бомбата твоят глупав взривател.

— Там е работата, че няма да кажа. Просто защото и аз самият сега не зная как е устроен взривателят.

Спогледахме се. Очевидно беше, че Боб лъжеше. Страхуваше се да не се намери предател между нас.

— Знаете ли какво представлява машина, която работи по принципа на свободното търсене? Не? Представете си, че се намирате в непозната тъмна стая, подредена с мебели, и вие трябва да излезете от нея. Започвате наслуки да обикаляте в тъмното, да се блъскате в непознати предмети, да опипвате стените, докато намерите вратата. Казано на кибернетичен език, вие действувате без всякаква предварително разработена програма, само сте си наумили крайната цел. Точно така действуваше автоматичната количка, на която аз поставих „Феано“ с много примитивна програма: да стигне до пещерата, да откачи от бомбата два проводника и да присъедини към същите контакти два други с термистор, включен последователно. Докато обикаляла количката, машината „Феано“ сама си е съставила програма за по-нататък…

— А източникът на захранване? — запитах аз.

— От акумулатора на количката.

— Не разбирам как е могла да ти помага тази дама, след като не разбира от нищо друго освен от спринцовки и клизми.

Кой знае защо, аз все още изпитвах неприязън към Чикони.

Тя прихна да се смее.

— Сега вече всеки човек знае как се включва и изключва радиоапарат. Боб ми обясни какво трябваше да включа и да изключа на количката. А изчислителната машинка покрих с брезента.

— И количката сама ли потегли? — запита Крам.

— Една минута след като поставих „Феано“, количката тръгна. Аз дори не забелязах в тъмното къде изчезна. Впрочем защо тя потегли точно по циментираната пътечка?

По лицето на Боб се изписа недоволство.

— Господи, колко е трудно да се обяснява нещо на хора, които не знаят математиката. Просто аз така запрограмирах работата на „Феано“. А после в процеса на работата тя сама е усъвършенствувала програмата.

— По-добре никога да не беше изучавал тази проклета математика — измърмори Фин. — Ще ти излезе солено.

Вратата на стаята се разтвори широко, влязоха полковник Джейкс и двама цивилни. Ние застанахме до Боб.

Погледнах цивилните. Колко много си приличат всички те! Тъпи недодялани мутри, широки рамене, дълги ръце, жесток израз на лицето.

— Кой? — запита единият от тях, като ни оглеждаше.

— Ето онзи, с петната по лицето, Вигнер — отговори полковник Джейкс, — и тази дама…

— Засега дамата не ни трябва — каза цивилният. — Излезте всички от стаята.