Анатолий Днепров - Петнистия Боб

— Той не каза нищо за такъв апарат. След един или два дена, когато се върнахме към тази тема, ме попита какво ми е отношението към скалата, под която е сложена новата водородна бомба. Отговорих му, че скалата за мен е символ на смъртта и че не вярвам някога хората да поумнеят. Не мога да гледам тази скала. Страх ме хваща, сънувам я нощем…

— Впрочем и аз също…

— Тогава Боб каза, че водородната бомба под скалата никога няма да се взриви… Отначало не повярвах, но той говореше за това толкова сериозно… И аз се съгласих да поставя на количката неговата изчислителна машинка. Мислех, че всичко ще бъде така, както казваше той.

— Сега скалата не ви ли изглежда символ на смъртта?

Маргарет се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Аз много обичам Боб — неочаквано каза тя.

Вървяхме бавно по мекия топъл пясък и аз се мъчех да разбера какво е станало в душата на тази красива девойка. Ако в началото някой ми беше казал, че Маргарет ще обикне момък с физиономията на Боб, не бих повярвал за нищо на света. А сега това ми се стори съвсем естествено. Никак не се учудих, когато тя открито и откровено каза, че го обича. Дори го очаквах.

Сякаш отгатнала мисълта ми, Мег каза:

— Жените винаги… обичат героите. Така е било във всички времена. Невъзможно е да останеш равнодушна към човек, който със силата на разума си е укротил чудовище, способно да убие наведнъж милиони хора. То е като в древните приказки. В тях побеждават злите великани, огнени дракони, страшни чудовища. Боб победи водородната бомба. Ако всеки учен направи нещо подобно… тогава животът на земята би бил вечен…

— Той ще бъде вечен — не знам защо, уверено отвърнах аз.

— Само дано на Боб не му се случи нищо — промълви Мег.

— Нищо няма да му се случи. Чухте ли какво каза полковник Джейкс?

— И двамата скоро ще ни откарат оттук…

Помислих малко и казах:

— Важното е за това, което направи Боб, да научат колкото е възможно повече хора!

Мег се спря и ме погледна хитро в очите.

— Уилям, вие много пиете и никак не се интересувате какво става по света.

Наистина, аз бях забравил дори кога за последен път съм слушал радио.

— А какво става по света?

— Цялата страна се е разбунтувала. Всички вестници са изпълнени със съобщения за постъпката на Боб. Най-изтъкнатите учени одобряват постъпката му. Създадена е „Научна лига за солидарност с Вигнер“. Вчера един голям физик говори по радиото за идеята да бъде създаден комитет за разработване на активни научни методи за борба с атомната опасност. Той заяви буквално следното: „Примерът на младия математик Боб Вигнер показва колко много можем да направим ние. Дойде време да се действува активно. Учените трябва да са най-напред…“ Те наистина ли могат да измислят такъв апарат, за който се е споменавало в разказа?

Хванах ръката на Мег и я стиснах сърдечно.

— Ако всички учени заговорят с такъв език, няма да има нужда от никакъв специален апарат…

На другия ден следователите си заминаха и на Боб му разрешиха да излезе. Чакахме го, събрани долу при стълбището. Когато се показа, хванал под ръка Мег, ние му устроихме бурни овации. Свирехме и крещяхме толкова силно, сякаш не бяхме трима, а тридесет и трима души. Не очаквах, че най-много от всички ще крещи Самуел Фин. Боб се хилеше до уши и ни се покланяше като неопитен млад актьор. Зад него стоеше часовоят и също се усмихваше.

— Какво сте се развикали? — сопна се неочаквано появилият се полковник Джейкс. — Ама че неприятности създадохте, Вигнер!

— Служа на отечеството — израпортува Боб. — Нали чудесно съм го измислил, полковник!

— Хлапак! Това е само първото действие на драмата. Скоро ще дойдат да ви приберат. Наредено ми е да не ви пускам да излизате от територията.

— Че какво от това… Само че туй няма да помогне. Смятайте, че бомбата е жива погребана.

Полковникът поклати глава и без да каже нито дума, си тръгна. Ние всички нахълтахме в бара.

— Предлагам да пием за младоженците — казах аз, като наливах в чашите шампанско.

— За кого — учудено запита Крам.

— За двойката Вигнер. Хайде да се чукнем, Боб.

Нашият математик просто замря с отворена уста, после премести уплашен поглед към Мег. Тя се усмихваше хитро.

— Е, какво ме гледате? — обърна се тя към Боб. — Нима не искате да бъда ваша жена?

Боб започна да бръщолеви невъобразими глупости и за да го избавим от това затруднение, отново започнахме да крещим.

— Момчета, нашата база сега не върши работа. Ще я закрият, защото пещерата е заета! — викаше пийналият Фин. — А да знаете само какво момче е родила моята жена! — после ме погледна и сподавено каза: — Това не важи за теб.