Анатолий Днепров: Петнистия Боб

— Огън! — изкрещя говорителят.

Стиснах силно челюсти „Огън!“ — като ехо се повтори дълбоко в душата ми. Ей сега, на секундата. Още един миг. Мозъкът работеше толкова бързо, че микросекундите, необходими на електрическия импулс, за да стигнат до скалата, се проточиха в минути. „Огън!“ Дали скалата се олюля? Не, само ми се стори. Дали подът се затресе? Не. Дали броячите зачаткаха? Не.

Вгледах се в хоризонта. Нищо не се бе променило. После от високоговорителя се чу:

— Казах вече „огън“, сър…

Гласът на говорителя беше смутен. Радиото млъкна.

Продължавах да стоя до прозореца; сърцето ми биеше и в такт с ударите му аз си повтарях наум: „Огън, о-огън…“

Но изстрел нямаше.

От вцепенението ми помогна да се освободя Крам. Той се появи долу точно под прозореца ми. Скоро към него се присъедини полковник Джейкс и момчето във виолетовия комбинезон.

„Станало е нещо!“

Изтичах долу и при входа се сблъсках с Боб.

— Механизмът не задействува ли? — викнах аз.

— Както виждаш — отвърна той и се усмихна.

Полковник Джейкс обясняваше развълнувано:

— Ей сега ще проверят затварянето на веригата и ще започнем експеримента отначало.

— Какво, веригата прекъснала си се е? — запитах аз.

— Да.

— Ами ако се е прекъснала някъде под земята? — запита Фин.

Той беше възбуден. Хвърли към мен бърз поглед и аз забелязах, че очите му не бяха така злобни, както по време на закуската.

— Невъзможно! Снощи проверяваха веригата.

От шатрата излязоха двама военни и тръгнаха бързо към полковника.

— Може ли за секунда, сър?

Те се дръпнаха настрани и почти шепнешком му докладваха нещо.

— Но това е скандал! — извика Джейкс — Кой монтираше контактите на място?

— Аз. Лично аз — отвърна лейтенантът.

— А как е могло да се случи подобно нещо?

— Нямам представа.

— Значи някой е бил там след вас и е повредил всичко?

— Там нямаше никой.

— Вие сигурен ли сте, че контактите са прекъснати именно там?

— Съвсем сигурно — отговори лейтенантът.

— Тогава трябва да бъдат поправени незабавно! Незабавно, разбирате ли? В противен случай ще бъде късно. В продължение на един час трябва да завършим експеримента. Вземете джипа и придружен от сержант Кули, карайте бързо там. Освободете външната верига.

— Слушам, полковник!

Лейтенантът рязко се обърна и затича към шатрата, от която джипът вече беше излязъл. Той скочи, както тичаше, в колата… Но тогава стана нещо невероятно. Право към колата затича Боб и започна да вика:

— Стойте! Безсмислено е!

Колата рязко спря, като забули Вигнер с гъсти облаци прах.

— Какво има? — закрещя Джейкс.

— Безсмислено е да се отива там… — през кашлица каза Боб. — Ако там се появи само едно живо същество, бомбата ще избухне.

Настъпи мъртва тишина. Всички втренчиха очи в Боб. Той се раздираше от кашлица, сълзи течаха от очите му.

— Вигнер, повторете, което казахте! — настоя Джейкс.

— Той каза, че е безсмислено да се ходи там. Ако там се появи дори едно живо същество, бомбата ще избухне — отговори вместо Боб мис Чикони.

— Н-не разбирам… — измуча полковникът.

Боб сложи няколко пъти носната си кърпа до петнистото си лице и каза съвсем спокойно, като изричаше ясно думите:

— Сега взривният механизъм е устроен така, че при появяването на човек или на друго живо същество на разстояние пет ярда от бомбата ще предизвика взрив.

Джейкс се ухили, смигна на Боб и се обърна към Маргарет:

— Мис Чикони! Предстои ви тежка работа. Момчето не е издържало напрежението и сигурно изглежда… — Полковникът завъртя пръста си до слепоочието.

— Нищо подобно, полковник. Напълно съм здрав. Дори мога да ви разкажа как съм го направил. Вие добре знаете, че вашата количка вчера не се върна…

— Какво-о? Каква връзка има това?…

— Най-непосредствена. С помощта на тази количка аз промених взривното устройство на бомбата, по-точно, замених го със съвсем друго…

Събрахме се в стаята на Боб и гледахме оранжевата скала. Оттук, от първия етаж, тя изглеждаше малко повдигната над земята. Слънцето осветяваше пустинята с полегати лъчи. Точно пред нас под брезентовия навес с формата на гъба стоеше часовоят и също гледаше към скалата. Сега в тази грамада имаше нещо ново, приказно, сякаш тя беше оживяла и ни гледаше предизвикателно.

— Как ти хрумна такова нещо? — запита Джордж Крам.

Боб се усмихна виновно и погледна Маргарет.

— Тя се сети… На мен сигурно никога нямаше да ми дойде наум такова нещо.