Анатолий Днепров: Петнистия Боб

— Не ви ли е противно да се занимавате с такива като него? — запитах аз Чикони.

— Не бях виждала досега такъв кретен като вас — отвърна тя, като избърсваше носа на Самуел с влажен памучен тампон.

— Откровено ще ви кажа, струва ми се, че човек, който печели от тайни атомни взривове, е голям мръсник.

— Ами вие? Нали и вие сте тук, за да печелите пари като него? Той е глупав и не го крие. А вие се правите на пацифист и спокойно си получавате заплатата.

— Да, но… — Неочаквано се замислих над онова, което каза Маргарет.

Фин отвори очи и като ме видя, извърна лицето си към облегалката на дивана. Чикони поля от шишенце на слепоочията му някаква течност и той сам я разтри с ръка.

Седях и не знаех къде да се дяна. След онова, което ми бе казала Чикони, изведнъж се почувствувах мръсник. Наистина за какво пребих Фин? С какво съм по-добър от него?

Излязох от стаята и се запътих към Боб.

— Сърдиш ли ми се? — запитах аз влязъл, без да почукам.

Той седеше наведен над някакви книжа. От време на време натискаше на изчислителната си машинка копчето и тя съскаше като спусъка на фотоапарат. В средата на миниатюрното куфарче светваше зелена лампичка. Боб гледаше циферблата и записваше от него някакви цифри.

— Сърдиш ли ми се? — повторно го запитах и сложих ръка на рамото му.

— Не — отвърна той и ме погледна с умните си очи.

— Какво изчисляваш?

— Така, просто нещо. Един алгоритъм. Нали утре са изпитанията.

— Знам. Някак си ми е противно…

Боб се усмихна.

— Ние тук сме като шайка разбойници. Отцепници от целия свят. Подземния взрив ще представим като земетресение.

— Знам — каза Боб.

— Отвратително, нали?

— Много. Знаеш ли, имам много работа. Може и да не успея да я свърша до утре.

— Искаш да си ида ли?

— Откровено казано, да. Утре след десет — заповядай.

Десет сутринта е моментът на взривяването. Значи и Боб полага големи усилия, за да се подготви за изпитанията. И въпреки това аз не го бия, а Фин пребих.

На работната му маса забелязах пластмаса с два проводника.

— Какво е това? — попитах безразлично.

— Термистор. Много чувствителен уред към промените на температурата. Усеща топлината на човешкото тяло от голямо разстояние.

Излязох си. Ах, колко противно ми беше в навечерието на изпробването на водородната бомба!

Допивах петата чаша уиски, когато в бара дойде Маргарет.

— Защо не се приберете да си легнете? Утре е тежък ден.

Погледнах я с омраза.

— Слушайте, вие! На вас харесва ли ви скалата в западната част?

Тя съвсем сериозно кимна с глава.

— И на мен също. Но утре тя ще изчезне. Разбирате ли? Утре ние ще я премахнем от лицето на земята. Това е държавна скала, тя принадлежи на нашето правителство… И то реши да я унищожи… Ясно ли е?…

— Всичко ми е ясно. Само че е време да си лягате — каза Маргарет и седна до мен.

— Мразя ви. Нека да пием двамата за упокой на скалата…

— Добре… Но ще ми обещаете ли, че веднага ще се приберете да си легнете?

Чашата й ми се стори увиснала във въздуха и аз дълго се мъчих да улуча да се чукна с нея.

— А сега глътнете ей това. — Маргарет ми подаде две таблетки.

— Вие сте жена. Не ви ли е страшно, че утре земята, която ви е родила, ще потрепери като смъртно ранен звяр? Не чувствувате ли отвращение да получавате пари за тази мръсотия? От какво печелим пари ние? От това, че натъпкваме утробата на нашата майка с чудовищен взрив и разкъсваме на части тялото, което е родило всички ни… А вие спокойно ми говорите, че трябва да бъда трезвен… Не искам да съм трезвен, разбирате ли?…

— Разбирам. Глътнете таблетките.

— По дяволите! По дяволите вашите таблетки!

Вдясно от мен неочаквано се появи неясна фигура. Потърках очи и се сетих, че това е Самуел Фин. Той си наля двойна порция уиски.

— А-а-а, дойде… — процедих аз през зъби.

— Дойдох — потвърди спокойно той.

Носът му беше доста подпухнал. Жадно притисна устни до чашата и изпи всичко наведнъж.

— Самуел, вземете и вие. — Маргарет подаде и на него таблетки.

Кой знае защо, си спомних писмото на майка ми и казах:

— Хайде да се сприятелим, момчета. Та нали освен нас няма никой на света…

Фин ме погледна презрително.

— Виж го ти каква величина! Освен него нямало никой на света! А двата милиарда и половина хора? Ако всеки жител на земното кълбо те пернеше с пръст по носа, нищо нямаше да остане от теб. Не се перчи с юмруците си. Те са нула пред водородната бомба и нула на десета степен пред цялото човечество.