Анатолий Днепров: Петнистия Боб

Фин взе мълчаливо чашата си с млякото и отиде до прозореца. Значи, сериозно се е обидил!

— Честна дума, Фин, прости ми. Това стана наистина защото бях пиян. — Приближих се до него и леко го пипнах за рамото.

Той се обърна рязко и процеди през зъби:

— Има неща, които не се прощават до гроб!

— Ама, моля ти се, удари ме, ако от това ти стане по-леко.

— Хич не ми пука за твоя удар. Понякога думите удрят по-силно от юмруците.

Изпи си млякото на един дъх и излезе. Какво толкоз обидно му бях казал?

— Мег, какво съм наговорил вчера на Фин?

Тя ме погледна с уморени очи. Сигурно и тя не беше спала.

— Вчера той получи нервен припадък. Вие сте му наговорили нещо относно цената за убийство на новородени.

— Е, че какво толкоз?

— Нощес са позвънили и са му казали, че жена му е родила син.

Задавих се с млякото. Какъв идиот съм!

— Ей сега ще ида при него да се извиня и да му честитя…

— Късно е вече — каза Маргарет. — След минута трябва да сте на мястото си.

Наистина високоговорителят запращя и говорителят по радиото обяви с монотонен глас:

— В продължение на тридесет секунди операторите да заемат местата си при уредите.

— Когато изпитанията свършат, непременно ще го помоля да ми прости — казах аз, като хванах Чикони за ръката, сякаш бях виновен и пред нея.

Тя се поусмихна.

— Добре, вървете, време е.

— Боб на мястото си ли е? — запитах я, когато крачехме един до друг по коридора.

— Боб винаги е на мястото си.

Това бяха отвратителни минути. Чаткането на хронометъра, което се чуваше по радиото, отекваше сякаш право в сърцето ми. Говорителят с монотонен глас съобщаваше колко минути остават до взрива. Когато остане една минута, тогава ще съобщава броя на оставащите секунди. Седях до прозореца и втренчено гледах оранжевата скала, която сияеше на слънцето като свещена. Ако се вярва на Библията, то над главите на светите мъченици преди смъртта им пламва сияние. Добре разбирах, че сиянието възниква от това, че твърде напрегнато гледах оранжевата грамада, и въпреки това, не знам защо, тя ми се струваше неестествена. Стана ужасно тихо, сякаш всичко наоколо бе измряло. Само хронометърът неумолимо тракаше по радиото.

— Шест минути… Пет минути…

Да ме вземат мътните, дето постъпих така с Фин! Сетих се, че убийството на новородено по някакъв идиотски начин се е свързало с взрива под скалата. Сега Фин седи също като мен пред прозореца на първия етаж, гледа скалата и мисли… За какво ли мисли сега? То се знае, че за сина си и за скалата, и за онова, което му казах вчера. И понеже знаех съвсем сигурно за какво мислеше в тези минути Фин, стана ми още по-гадно.

Погледнах двата огромни мълчаливи брояча на импулсите, които стояха на масата.

— Три минути…

Превъртях ключовете на таблата на уредите. Светнаха зелените лампички. Ей сега уредите ще затракат като бесни, пресмятайки броя на смъртоносните радиоактивни разпадания в секунда. Интересно какво ли ще стане със скалата? Боб беше изчислил центъра на тежестта й и беше пресметнал, че горната част ще се срине откъм нашата страна. Основата на скалата ще се напука, ще се поиздигне над земята и после ще хлътне дълбоко в образувалата се след взрива кухина. Боб ми чертаеше на хартия точно как ще стане.

— Две минути…

Не съм знаел, че имам такива слаби нерви. Когато запалвах цигара от цигара, ръцете ми трепераха. За миг ми се стори, че подът под краката ми се разтърси, макар че говорителят съобщи, че до взрива остава още една минута. След това той започна да брои секундите. Сега вече нищо друго не виждах освен оранжевата скала със синкаво сияние наоколо. С всеки удар на сърцето сиянието ту се разширяваше, ту се стесняваше. Изведнъж ми се стори, че броячите на импулсите затракаха, и аз скочих на крака, веднага съобразих, че тракането идва от радиоговорителя.

— Седемнадесет секунди, шестнадесет секунди…

Какво ли прави сега Фин? Боб? Мег? Какво чувствуват те? Дали същото, което чувствувам и аз, съдбоносната неизбежност на гибелта, на края на света, на смъртта от неизлечимата болест? Дали виждат ослепителното сияние около единствената в пустинята скала?

— Пет секунди, четири…

„Дали да зажумя, или да се отдръпна от прозореца?“ — мярна се в главата ми. Но тази мисъл бе нищожна, безпомощна и аз не можех да й се подчиня. Замрях пред отворения прозорец и гледах само натам, където ей сега ще се развърти страшното чудовище, пуснато на свобода по волята на безумци…