Анатолий Днепров - Петнистия Боб

— И въпреки това трябва да бъдем приятели… — неясно смутолевих аз.

— Ще ви изпратя — каза Маргарет.

Спрях се на входа и погледнах към коридора. В дъното стоеше Боб и пушеше.

— Нима той пуши? — учудих се аз.

— Вигнер, как са работите? — запита Маргарет.

— Всичко е наред.

— Наистина ли? — възкликна тя.

— Да. Успях да свърша навреме.

— Аз ще изпратя Уилям, почакайте ме.

Краката не ме слушаха. Чикони едва ме домъкна до стаята ми, търкулна ме на дивана и загаси лампата. Таблетките й са някакво приспивателно. Заспивайки, аз виждах как оранжевата скала бавно се издига в небесните висини, подпирана отдолу от гъсти кълбета виолетов дим.

Събудих се с натежала глава и погледнах електрическия часовник над вратата. Беше шест сутринта. Значи след четири часа всичко ще започне, по-точно, всичко ще бъде свършено.

Предутринната мъгла навън ставаше все по-рядка. В стаята беше задушно и аз отидох до прозореца да подишам чист въздух.

Часовоят стоеше вече не до оградата, а по-близо до зданието. Върху фона на тъмновиолетовия хоризонт скалата изглеждаше черна.

Гледах разсейващия се сумрак и си мислех за това, което щеше да стане тук след четири часа и какво ще бъде след взрива. Сеизмичните станции във всички страни ще регистрират земетресение. С помощта на своите уреди сеизмолозите лесно ще определят мястото на взрива и ще го отбележат на картата. После ще сравнят характера на сеизмичната вълна с всичко онова, което им е известно за земетресенията, и без всякакви усилия ще установят, че това не е било земетресение. Вестниците ще пошумят, радиото ще поговори и всичко ще утихне. И ние известно време ще обработваме резултатите от наблюденията над подземния взрив на водородна бомба от нов тип. И тъй ще продължи, докато не намерят и не изкопаят още една пещера под някоя скала. И всичко ще започне отначало…

Видях, че полковник Джейкс отиде при часовоя и заговориха. Часовоят се обръщаше няколко пъти към скалата и махаше с ръка натам. Облякох се и слязох при тях.

— Безсъние ли ви мъчи? — запитах Джейкс, като си палех цигара.

— Дявол да го вземе! Току-що ми позвъниха и ми казаха, че автоматичната количка не се е върнала…

— Как така не се е върнала?

— Много просто. Изпратили я в пещерата да постави още един дозиметър. А тя, проклетницата, не се върнала.

— Много важно — автоматична количка. Цяла скала ще полети във въздуха, а това е нищо и никаква количка — казах аз.

— Сигурно се е развалило радиоуправлението й — обясни Джейкс.

— Ами ако вземем да изпратим някого при нея? — запитах аз.

— Това е невъзможно. Заповядано е след дванадесет през нощта да не се допуска никой до скалата.

— Тя кога отиде?

— В единадесет — каза Джейкс и изпсува. — Трябва да се съобщи в центъра.

Той закрачи към своя котедж, а аз останах при часовоя.

— Изскочи в тъмното като луда и се понесе. Ама че техника!

— Ти за какво говориш?

— Ами за същата тази количка. Тича като жива. Браво на този, който я е измислил!

Съмна се напълно и скалата заблестя с пурпурни и розови краски.

— Мене ще ме освободят от пост в девет и половина — каза часовоят. — После никой няма да има право да излиза от помещението. Какво ще правите вие там?

— Най-различни неща.

Обърнах се и видях Боб. Той вървеше право към мен.

— Голямо представление ще има днес, нали, Боб?

— Наистина — усмихна се той. — Дай да запаля.

— Струва ми се, че по-рано ти не пушеше.

— Представи си много рядък случай — медицината ми препоръчва да пуша.

— Ето че за последен път се любувам на скалата — казах аз, като му поднасях запалката. — На теб не ти ли е жал за нея?

— Ами любувайте се. А на мен трябва преди изпробването да ми бият инжекции. — Боб отново забърза към сградата.

— Всичко е наред — каза Джейкс, идвайки към мен. — Реши се да пожертвуваме количката. След два-три дни ще ни изпратят нова.

Погледнах часовника си. Седем и половина. Започваше да става горещо.

— А вярно ли е, че ще бъде като земетресение? — запита часовоят полковника.

— Много сте любопитен. Знаете, че за разгласяване на военна тайна…

Аз така и не можах да чуя какво наказание се полага на войник за разгласяване на военна тайна. Крам ме повика да закусим.

В бара си поръчах пържени яйца с бекон и чаша мляко. Когато отидох до своята масичка, Фин вече довършваше закуската си. Той ме погледна със зачервени от безсънието очи.

— Знаеш ли, в такъв ден си струва да се помирим — казах аз, сядайки до него.