Анатолий Днепров: Петнистия Боб

— Престани най-сетне да се мотаеш напред-назад като махало! — ядосано каза Крам.

Боб спря да се разхожда.

— Какъв идиот съм само! Да не взема под внимание такова елементарно нещо…

— Какво?

— Ами това, че втора количка със същото електронно устройство може да обезвреди първата…

— А, ти за това ли… Пропуски се случват и при вас, властелините на най-точната наука — с известна ирония каза Фин. — Скот е използвал същия метод като тебе, нали?

Боб кимна.

— Боб, моля ти се! — възкликна Мег. — Може би в края на краищата работата не е в тази конкретна бомба, а в нещо по-голямо. Главното е да се насочи мисълта на хората.

— Да се насочи мисълта ли? — Боб хвърли гневен поглед към Робърт Скот, който очакваше с нетърпение резултатите от едноседмичната си работа по програмиране на „обезвредяващата операция“. Новият математик се вълнуваше като ученик пред изпит.

На него и през ум не му минаваше каква чудовищна подлост бе извършил, какви надежди бе разбил. За него това представляваше само задача по делта-квантуване.

— Нима може да се насочи мисълта на такива — продължи Боб с горчивина. — Те работят за войната безразсъдно и когато атомният пламък ги обхване, те дори няма да разберат, откъде се е появил…

— Животът ще ги научи — каза Крам.

— А може би нищо да не излезе от опита му? — запита Мег.

— Ако се съди по това как разсъждава върху методите на програмиране, ще успее. Той е ученик на Колинз. Старецът не знае нищо освен математиката. На него му е безразлично какво ще изчислява: убийство на хора или механизирана детска играчка. Той внушава на всичките си ученици своята максима: „Математиката управлява света, а всичко друго е празна работа.“

Боб говореше пламенно и разпалено.

— Може пък да не е чак толкова умен, колкото ти се струва? — промълви Маргарет.

Робърт Скот застана на средата на пътечката, сложи длан над очите си и изведнъж закрещя:

— Вижте, те идват! Идват тук!

Отначало нищо не можеше да се различи, но после на сивия фон заблестя приближаваща се точка…

— Идват, идват двете колички! Чудесно! — викаше Скот.

Радостен и развълнуван, той започна да се щура от един към друг, повтаряйки:

— Всичко е правилно! Значи не съм сгрешил! Прекрасно нещо е това делта-квантуването!

Изтича при нас и се развика:

— Момчета, сега се вижда вече съвсем ясно! Моята количка е отзад! Тя води първата!

Фин го отблъсна с всичка сила от себе си.

— Пръждосвай се оттук, пале краставо, гадина! — изсъска той през зъби.

Но Робърт нищо не забеляза. Подскачаше на място, пляскаше с ръце и показваше на всички двете колички, които се приближаваха бързо към нас.

Количката на Боб с машинката „Феано“, покрита с брезент, се движеше отпред. Плътно до нея отзад, прикачена с автоматично краче за никелирана скоба, се движеше количката на Робърт Скот. Сякаш конвоираше първата количка.

Военният инженер още в движение подхвана двете изчислителни машинки „Феано“, проводниците се скъсаха и количките моментално спряха.

Стана много тихо. Лицето на Боб се изкриви като от страшна физическа болка.

— Това е край — каза Фин, обърна се рязко и тръгна към сградата.

Ние се потътрихме бавно подир него. Работниците се прибраха мълчаливо в шатрата.

— Вигнер и Чикони! — извика Джейкс.

Боб и Маргарет се спряха.

— Вие ще заминете с тези господа.

Джейкс посочи цивилните. Боб кимна.

— Ще си вземем багажа.

— Само че не се бавете.

На входната врата се показа Фин с куфар в ръка.

— Ще ме вземете ли с вас? — обърна се той към един от цивилните.

Онзи погледна въпросително полковник Джейкс.

— Самуел Фин онзи ден подаде рапорт за разтрогване на контракта. Подписа клетвата за запазване на тайната.

— Нямам нищо против. Можете да седнете в колата, в която ще пътува жената.

Приближих се до Фин и му стиснах ръка.

— Целуни момченцето си.

— Сега разбрах, че на моето момченце му е необходимо нещо повече от целувка.

— Прав си.

Всички се прибраха, а аз останах долу, за да изпратя Боб. Той слезе заедно с Мег много по-рано, отколкото очаквах. Стана ясно, че багажът им е бил готов за пътуване.

Стояхме тримата и гледахме към скалата.

— Значи не й е било съдено да остане — въздъхна Боб. — Борбата едва започва!

— Точно така. Слушайте.

Беше Крам. Той се приближи до Мег и й подаде своя транзистор.

— Това е сватбеният ви подарък от мен. Слушай, Боб, какво си извършил!

„… речи сега са излишни! — чу се от транзистора. — Прогресивните учени днес активно се включват в борбата против атомната опасност. Кой по-добре от нас знае какво носи на човечеството атомната война? Не бива да стоим със скръстени ръце и да чакаме господ да ни поднесе мира. За него е необходимо да се бием, упорито, неуморно като Боб Вигнер.“