Сюзън Джонсън: Сребърен пламък

— Ти ревнуваш — закачливо отбеляза Емпрес и почувства някакво странно задоволство.

— И те искам само за себе си.

— Следващия път, когато погледнеш някоя жена, както гледаше Клотилд тази вечер, ще й покажа какво значи да искаш някого само за себе си. — Емпрес войнствено издаде напред брадичката си, при това съвсем не на шега.

— Трудно е да се справи човек с теб.

— А с тебе — направо невъзможно.

— Великолепна комбинация — трудното с невъзможното — шеговито подхвърли той. — Е, поне няма да ни е скучно.

— Наистина ли не си? — попита тя съвсем не на място, като се чудеше дали настойчивите й въпроси няма да го прогонят, тъкмо когато отново го беше спечелила, но Емпрес бе толкова ревнива, а отговорите му съвсем не бяха категорични. Тя не знаеше дали това е нарочно или се дължеше на факта, че е мъж.

— Какво? — подразни я той и това я направи още по-подозрителна, защото Трей много добре знаеше за какво става въпрос.

— Наистина ли не си спал с други жени? — намусено каза тя, докато той ослепително й се усмихваше, искрено развеселен. „Косата му е просто прелестна, мислеше си тя. Всяка жена би дала мило и драго да има такава.“ Ако вчера, миналата седмица или когато и да е, друга жена бе прокарвала пръсти през косите му, Емпрес би я убила незабавно. Нима бе възможно човек да изпитва безумна ревност като нейната и да не попадне в затвора за убийство, запита се тя.

— А ти? — нахално попита Трей.

О, тя щеше да му даде да се разбере.

— Това изпит ли е? — сладко попита тя. Радостта мигом изчезна от погледа му и той почти изръмжа:

— Да, по дяволите!

— Ще получа ли точки за непълни отговори? — поинтересува се тя с лека усмивка, която сметна за подходяща за случая.

— Очаквам един-единствен отговор — избоботи той и големите му ръце здраво стиснаха талията й.

— О, Боже — каза тя и като видя как веждите му се сключиха като големи тъмни крила, добави с усмивка. — Не, не съм била с друг.

Той се изсмя високо и я целуна по носа.

— Обожавам те!

— Само докато остана единственият предмет на твоето обожание.

— Но ти си, винаги си била и ще бъдеш. Това достатъчно ли е, или ще трябва да се закълна писмено в родителите си, че не съм докосвал жена от месеци?

— Като стана дума за родители, държа да ти кажа, макар да не искам да ти създавам неприятности точно сега, когато всичко е просто прелестно — тя беше замаяна от щастие, а също и той. Иначе Емпрес едва ли щеше да си позволи такава прямота, — че нямам никакво намерение да живея в ранчото. Това, че ще се оженим, съвсем не означава, че автоматично ще се превърна в част от империята на семейство Брадок-Блек.

Животът в ранчото беше прекалено труден за нея. Всички бяха истинско олицетворение на вежливостта, но в къщата винаги имаше някакви адвокати и счетоводители, а трите телефона постоянно звъняха, защото многобройните компании непрекъснато се нуждаеха от пари, наставления и спешна помощ. Държеше се като егоист, но искаше Трей само за себе си.

— Кой говори за женитба? — иронично попита Трей и за първи път видя нагледно какво значи да си като ударен от гръм.

— Да извикам ли обратно дука? — заплашително попита Емпрес, когато успя да си поеме дъх.

— Какво ще кажеш за утре в десет? — по устните му се разля слънчева усмивка.

— Звучи прекрасно. — В гласа й се чувстваше увереност.

— Така си и мислех!

— Нахалник такъв. Да не би да мислиш, че всяка жена по света умира да се ожени за теб?

— Няма значение — скромно каза той. — Стига ми, че веселата парижка вдовица ми даде съгласието си.

— Обичам те! — прошепна тя.

— Оттук нататък ти си моят живот, скъпа — отвърна той и я целуна нежно, като че ли го правеше за пръв път. — Ела у дома. — Дъхът му изгаряше устните й. — Върни се с мен у дома. — Ръцете му галеха косите й.

— В планината?

Той кимна.

— Преди да тръгна Уинтър Маунтинс изглеждаше синя. Тук-там минзухарите вече надничаха изпод снега. Детелината тъгува по теб. — Ръцете му погалиха гърба й и той се усмихна единствено за нея.

— Пролет — въздъхна Емпрес и си припомни величествения покой на природата и обещанията, които й прошепна Трей в среднощната тишина в леглото им в колибата.

— Първата ни пролет в Уинтър Маунтинс, както ти обещах.

Гласът му беше тих и нежен, а спомените му от планинската долина преливаха от болезнен копнеж. Колко богати бяха тогава, колко крехко бе всичко… и как едва не го изгубиха.

— Дали ще бъде същото?

Той разбра какво искаше да го попита тя.