— И душата — гневно добави Трей.
— Да — каза дукът и се усмихна над ръба на чашата си. — Точно така ми се стори, като ви гледах на бала тази вечер.
— Едва не ви застрелях, когато ви видях да влизате в будоара й тази вечер.
— Разбирам. Веднъж застрелях един човек — не от любов, а от ревност. Но тогава бях много млад.
— Ревнувам я от всеки, който я погледне, а тези хора не са никак малко — горчиво заключи Трей и пресуши чашата си.
— С красива жена като Емпрес това е неизбежно.
Думите на дука съвпаднаха напълно с неизказаната мисъл на Трей.
— По дяволите! — изруга той в празната си чаша.
Дукът не беше сигурен дали думите на Трей са резултат на философско разсъждение върху несправедливостите на живота, или изразяват прозаичното му разочарование от празната чаша. Едно обаче беше сигурно. Емпрес едва ли щеше да потърси утеха при него тази нощ, докато пламенният й бивш любовник се навърта наоколо. Затова дукът се изправи, погледна унилия млад човек, седнал насреща му и каза:
— Благодаря ви за питието и моля ви, предайте на Емпрес, че съжалявам.
Етиен беше практичен човек. Отдавна бе прехвърлил възрастта на силните чувства и всепоглъщащата любов. Емпрес щеше да е тук и на следващия ден, ако ли не… никой не е умрял от любов.
— Съжалявате ли? — хапливо попита Трей и вдигна цинично блесналия си поглед. — Нима има някой, който да не съжалява за нея?
Макар и изтънчен, дукът не беше напълно добронамерен, пък и чувството, което изпитваше към красивата Емпрес, беше по-скоро плътска страст, отколкото любов. Той съвсем не беше склонен да се превръща в изповедник на този разочарован грубиян, затова просто се усмихна в отговор. Двамата щяха да се справят и без него.
Трей едва ли усети кога дукът напусна стаята.
Емпрес неспокойно крачеше напред — назад, след като двамата мъже излязоха от стаята и се чудеше защо Трей я подлага на такова унижение. Проклинаше неговото самодоволство. Тя неспокойно седеше в креслото до прозореца и потропваше с пръсти по облегалките, взирайки се в тъмнината. Опитваше се да отгатне разговора в библиотеката. Вероятното му съдържание я ужасяваше. Представяше си как скандалът разбива живота й. Тревожно насочи мислите си към нещо по-малко опасно. Малко по-късно тя неспокойно се изправи, взе пелерината си от леглото и я закачи на мястото й, сякаш искаше да въведе ред в целия си живот. Огледа се в огледалото на гардероба, приглади нервно косата си и направи гримаса. Проклети мъже! Етиен сигурно ще се върне. Страхуваше се да стои сама, ужасяваше се от това, че е била заловена в неудобно положение в собствения си будоар. Трей винаги е постъпвал необичайно. Емпрес развълнувано седна на креслото и отново забарабани неспокойно с пръсти — този път по рамката на прозореца.
„Колко ли ще продължи този разговор?“, — отчаяно си мислеше тя, докато припряно се изправяше. Заваля, разсеяно отбеляза тя. Когато часовникът от полицата над камината иззвъня, тя отмести поглед от мокрото стъкло на прозореца и с удивление забеляза, че вече е много късно. „Защо, мислеше си тя, чакаш тук като някое послушно детенце?“ Та това бе собственият й дом и тя вече беше голяма жена, независима и свободна сама да взима решения и да прави избора си, а не робиня, която Трей Брадок-Блек можеше да командва, както си иска.
Емпрес разгорещено се втурна към вратата, отвори я, вдигна копринените си поли и се спусна надолу по стълбите към библиотеката. Та това не бяха средните векове! Не можеше да чака спокойно и безучастно, докато двамата мъже я обсъждаха като стока за продан.
Разярена заради анахроничната драма, която се разиграваше в дома й, Емпрес блъсна вратата на библиотеката, готова за битка.
— Ако смяташ, че можеш да се разпореждаш с живота ми, Трей — разгорещено започна тя и направи няколко крачки, преди да забележи, че в стаята е съвсем тихо. Тя спря и огледа полутъмната стая, докато съзря властната фигура на Трей до малката масичка.
— Къде е Етиен? — рязко попита тя.
— Отиде си — тихо каза той.
— Заплаши ли го? — ядосано попита тя, побесняла от наглостта му да нахлуе в дома й, дори от това, че само присъствието му в тази стая бе достатъчно, за да я държи в подчинение.
— Естествено. Гласът му бе равен, отговорът му — съвсем прост.
Тя, едва не изкрещя от ярост, но бързо долови необичайната промяна в тона и настроението му, успя да се овладее и тихо попита:
— Защо? — Гласът й колебливо трепереше, гневът й се изпари и тя напрегнато зачака отговора му, подобно на генерал, който очаква някаква страшна вест.
Читать дальше