Сюзън Джонсън: Сребърен пламък

Трей леко въздъхна.

— Не зная. — Беше пил през целия ден. Той потърка главата си с ръце и се опита да проясни мислите си, после прокара пръсти през копринената си черна коса и я погледна изпод сключените си вежди.

— Всъщност зная. — Пое дълбоко дъх и тихо продължи: — Защото исках да го убия в мига, когато те докосна.

— Не можеш да постъпваш така — спокойно каза Емпрес — всеки път, когато доведа някой у дома.

Трей се облегна тежко на богато украсения стол и положи глава върху сложния рисунък на тапицерията.

— И това ми е известно — промълви той с лека гримаса. Тя беше всичко, от което се нуждаеше. Истината беше, че без нея животът му нямаше смисъл. Той рязко стана от стола, избута го с нетърпелив жест, отдалечи се от нея и застана до прозореца, загледан в окъпаната от дъжда градина. В стаята се разнесе мирис на коняк и слаб аромат на амбра.

— Ти си пиян — тихо каза тя.

Той само сви силните си рамене, рязко очертани от светлината на газената лампа.

— Може би — промълви той, — но това няма значение — меко отговори той, застанал неподвижно до прозореца, вперил поглед навън, като че ли нещо особено се случваше в пустата зелена градина.

— Какво правиш тук? Тази вечер? — Емпрес положи треперещите си ръце върху масата. Сърцето й бързо биеше под пурпурната коприна, черната дантела и сребристите панделки на прекрасната й рокля, която сякаш я обгръщаше със зряла мъдрост.

— Не трябваше да идвам — тихо продума той към тъмнината на нощта навън, а гордостта му копнееше тя да отрече срещите си с други мъже, да му поиска прошка… да се откаже от новия си живот. Той се обърна и застана срещу нея, все още скрит в сянката, с неразгадаемо изражение на лицето. Направи крачка напред и огънят освети изящното му лице, белязано от крайно изтощение.

— Това е непоносимо — прошепна той. — Не мога да понеса да те виждам с други мъже. Нямаш представа какво изпитвам. — Последва неловка тишина и той тихо додаде: — Това ме ужасява.

За пръв път бе изоставил арогантното си поведение.

Сърцето й трепетно затуптя, но мисълта за миналото на Трей, за убедеността му, че е галеник на съдбата и за непрестанните му капризи, не я напускаше.

— Познавам това чувство — каза тя. — Изпитах го към Валери, Арабела и тази вечер към Клотилд… към всички — приглушено добави тя.

Той бързо вдигна глава, като вълк надушил следа, и даде воля на присъщите си сила и неизтощима енергия. Най-сетне бе сигурен в чувствата си, а думите й му подействаха като освежителен вятър, изпълнен със сладки обещания и надежди и му дадоха отговора, който той толкова дълго бе търсил. Емпрес забеляза как той дълбоко си поема дъх.

— Можеш ли да се откажеш… — той спря за миг, пристъпи напред и тя видя по устните му да играе познатата предизвикателна усмивка от харема.

— Ако не беше толкова циничен, щеше да ми повярваш още първия път. — Той обожаваше леката игрива усмивка, която озари лицето й. — Няма други мъже.

— Дукът — припомни й той и отново се намръщи.

— Той беше отговорът ми на твоето сбогуване тази вечер… и на русата Клотилд — ревниво му припомни тя.

— Тя не може да се сравнява с теб — простичко каза той. — Скочих от каретата й насред пътя, взех файтон и пристигнах тук.

Беше дошъл заради нея. Най-после! Точно, когато бе изоставила всяка надежда. Макар че съвсем не всичките й мечти се сбъднаха, най-важната се осъществи — той беше тук.

— Това ли е любовта? — Тя първа се престраши да произнесе заветната дума, защото не се боеше да признае чувствата си, независимо че той все още се мръщеше.

Лицето му засия, а в очите му се появи нежност, която сигурно само майка му бе виждала. И то преди много години.

— Ако не е, не бих пожелал това гибелно мъчение никому — необичайно смирено изрече той.

— Искаш ли сина си? — попита тя. След всички въпроси, свързани с Трей и бебето, на които не бе успяла да намери отговор, тя най-сетне искаше да разбере дали желанието му да вземе Макс се диктува от собственическото му чувство, или е изблик на истинска обич. Знаеше от опит, че обаянието му е огромно и че много трудно може да се прецени кога е истинско и неподправено, но майчинските й чувства бяха не по-слаби от любовта й към Трей.

— Почти толкова, колкото искам теб — отговори той, вложил цялата си любов в погледа, който й отправи и продължи: — Всъщност точно толкова, колкото желая и теб… По дяволите! Не е така. Това е различно и все пак същото — завърши той, леко поклати глава и протегна ръка, за да я погали леко по бузата. — Отчаяно искам и двама ви. — Младият мъж, който преди да срещне Емпрес имаше всичко, което пожелаеше, пое дълбоко дъх и тихичко попита: