Сюзън Джонсън - Блейз

Той кървеше на десетина места. Пот и кръв се стичаха в блестящи вадички и се смесваха с ярките бойни краски по гърдите, лицето и краката му. Всяко мускулче по съвършеното му тяло се бе напрегнало от усилието да се задържи изправен. Когато направи още една крачка, се дочу обща въздишка. Дали щеше да успее и със следващата.

Накрая той я направи, както и още няколко, болезнени, изнервящи крачки, скъсяващи бавно двайсетметровото разстояние между него и Блейз. Тя искаше да изтича до него и да му помогне, но се страхуваше да помръдне.

— Джон — въздъхна тя, когато той беше достатъчно близо до нея, и тази единствена думичка бе изпълнена с надежда, страх и смелост.

Погледите им се срещнаха и устните му оформиха нейното име, но звук не се дочу. Той използваше дъха, за да върви.

Когато се приближи още, ръката му се протегна, за да сграбчи гривата на златистокафявия жребец, и той остана така, задъхан, с кървави пръсти, впити в космите.

— Тръгвай веднага — промърмори накрая той и пускайки гривата, се наведе, за да помогне на Блейз да яхне коня. Хейзард залитна леко, но после се изправи, събрал сетни сили. — Хайде — каза той. Обгърнала бебето с една ръка, Блейз постави крака си върху събраните длани на Хейзард, хвана се за коня и го остави да я повдигне. Той едва не изгуби съзнание от това усилие.

Изправи се и се опря на мустанга, докато звънът в ушите му утихна. Безсилна и объркана, Блейз се пресегна към него.

— Ще сляза — каза тя — и ще ти помогна.

Той бавно поклати глава, опрял чело на врата на жребеца. Измина цяла минута, преди да вдигне главата си.

— Не слизай — каза Хейзард тихо и бавно, — Аз ще се кача. — И треперейки, той се покачи зад нея.

Те бавно започнаха да се отдалечават. Жребецът нервничеше от миризмата на кръв. Хейзард държеше поводите здраво в едната си ръка, а с другата, твърда като стомана, бе прихванал Блейз през кръста и я притискаше към себе си. По обратния път именно тя му служеше като опора, която да го държи изправен. Облегнала се на него, тя можеше да усети учестеното биене на сърцето му, неговата топлина. Малкото телце на Трей се полюшваше в ръцете й, а лекият нощен вятър рошеше меката му тъмна косица.

— Не се оглеждай. Дръж главата си високо изправена. Ще яздим бавно. — Наставленията на Хейзард бяха тихи и гърлени, а напрежението от последния час затрудняваше дишането му.

Тя по-скоро усети, отколкото видя кръвта, стичаща се по ръката й, ритъма на капките, които се плъзгаха по кожата й. Хейзард бе покрит с жестоки рани от нож, замърсени с прах и пот. Той тръсна глава още веднъж, за да проясни погледа си от раната над дясното око. Като по чудо, сякаш бъдещето му наистина бе вече осигурено след кървавата и безгранична смелост на неговия баща, Трей спеше спокойно в ръцете на майка си.

Вече бяха излезли наполовина от лагера и Хейзард инстинктивно стягаше краката си и подръпваше повода всеки път щом жребецът свиеше встрани или подскочеше неспокойно. Така изплашеното животно продължаваше да върви напред и да си проправя път през зяпналата ги тълпа.

Блейз седеше обезумяла от ужас, защото усилията на Хейзард да удържи коня караха кръвта от раните му да тече още по-силно.

— Добре ли си? — попита тя, уплашена от сериозността на раните му, без да е сигурна дали той има достатъчно сили, за да ги изведе от лагера.

— Проклетият мустанг не е обучаван за война, кръвта го плаши.

— Добре ли си? — Тя се пресегна назад и докосна ръката му.

— Ще се справя. — И той изруга леко, подръпвайки отново бясно въртящата се глава на коня.

— Наистина ли ще ни пуснат да си вървим?

— Стъпка по стъпка, биа кара, само това мога да ти кажа засега.

Това беше като неприятното минаване между две редици от хора, които те налагат с пръчки, докато минаваш покрай тях. Но в края на коридора се бе разпростряла прерията, зелена и обширна, а здрачното небе се канеше да докосне хълмовете с лилавата целувка на вечерта. Свободата ги зовеше. При последния вигвам, на около пет метра от последната групичка на Дакота, Хейзард пришпори жребеца с петите си и го поведе в лек галоп.

Той поддържаше хода на животното в равен ритъм, демонстрирайки така докрай своята изумителна смелост.

За Хейзард се говореше още много зими край лагерните огньове на Дакота. Както и за червенокосата жена, която бе дошла заедно с него, за да спаси детето си. Разказваше се за неговата дързост, как се бе измъкнал сам, пришпорвайки мустанга си. Неговите двубои бяха разкрасени така, че да се превърнат в лесно запомняща се хроника! Хейзард Черната пума винаги бе описван по-едър, почти като бог-дух, и, разбира се, с течение на времето тази история се превърна в легенда.