Сюзън Джонсън - Блейз

Те прекарваха утрините в езда из спокойните околности. Червено перо я учеше на имената на всички диви цветя, показа й езерото, което наричаха Ухото на койота и едно място по течението на Реката на стрелата, което носеше името „Мястото, където почиват жеравите“. Убежището на птиците беше красиво и ведро. Те яздеха по протежението на Потока на стрелата, където пойните птици огласяха въздуха с безспирните си песни.

Следобедите, когато слънцето прежуряше, те почиваха в сянката на вигвама. Заедно усъвършенстваха абсарокския на Блейз. Червено перо беше търпелив учител, който не скъпеше похвалите и по юношески се наслаждаваше на ролята си на наставник. Но докато й показваше как се шият мокасини, той беше сериозен като възрастен. Всеки воин носеше със себе си комплект за шиене на мокасини. Това беше нещо жизнено необходимо. И когато Блейз попита изумена: „И Дит-чилияш ли“, той й отвърна самодоволно: „Разбира се“.

Млади момичета им носеха храна. Хейзард бе уредил това. Те бяха измежду племенничките на Изправен вълк, за да бъде избегната всяка възможност за кавга между Блейз и жените от неговото минало.

Това бе спокойно време, ако не се броеше страхът на Блейз за живота на Хейзард. Вечер Червено перо сядаше до огъня срещу нея и й разказваше на своя чаровно-старателен английски някои от старите като света легенди на своя народ. Легенди за смелост и надежда, за любов и чест. Чрез ловните истории Блейз се запозна в дълбочина с някои от предците на Хейзард. Тя долавяше дълбокото уважение към племенните традиции, научаваше за стремежа към осъществяване на личните видения, неразбираем за белия човек, за възхищението, с което те се отнасяха към смелостта. Тези нови познания я приближаваха към Хейзард, докато той отсъстваше.

Винаги, когато ставаше време за лягане, Червено перо й пожелаваше учтиво „лека нощ“ и излизаше, Блейз дори не предполагаше, че той остава отвън под звездите за да я пази.

Беше късно през нощта, когато тя усети ужасно безпокойство. Сама в огромния лагер, убедена, че носи детето на Хейзард…

— Моля те, Господи, нека той се завърне невредим. — помоли се тихо тя.

На третата сутрин Блейз се събуди от леко цвилене в необичайна близост. Тя се обърна сънена в утринния хлад и отново задряма. Няколко мига по-късно звукът се повтори. Това определено беше кон, и то съвсем наблизо. Легнала по гръб и вече будна, тя видя, че бледото утринно небе бе започнало да се оцветява.

При третото леко изцвилване тя облече роклята си с ресни, стана от постелята, прекоси тихия вигвам и вдигна покривалото на входа.

За един от коловете на вигвама с плетено въже бе вързан великолепен златистокафяв кон, чиято гладка козина блестеше. Във въжето му бе подпъхнат букет от летни цветя. Хейзард се бе върнал! Сърцето й подскочи от радост. Той се бе върнал. И едва когато прекрасният кон изцвили отново, за да отговори на друг подобен звук, Блейз погледна зад лъскавата хубост на завързания кон. Очите й се разшириха от почуда. Множество други коне, до един красиви, бяха завързани зад него.

— Харесват ли ти? — попита над рамото й един топъл и познат глас.

Тя се обърна. На не повече от две педи зад нея стоеше Хейзард и се усмихваше. В съзнанието й се запечата споменът за него от онази сутрин — висок, спокоен, гол до кръста, с все още мокра от къпането в реката коса. Носеше огърлица със златни орнаменти на изящните си гърди. Тя се спусна към него през мократа от росата трева с лице, грейнало от радост.

Хейзард я притисна силно към хладните си гърди и усети как чувство на доволство обзема всяка частичка от тялото му.

— Липсваше ми — прошепна той, опрял брадичка в косата й. Те се притиснаха един към друг, благословени от взаимната си любов. Усетил как сълзите й се стичат безшумно по гърдите му, Хейзард повдигна лицето й и изтри влагата по него.

— Няма защо да плачеш, биа. Набегът беше невероятно успешен.

— Просто съм щастлива — подсмръкна Блейз, опитвайки се да му се усмихне.

— Трудно ми е да го повярвам — подразни я Хейзард, докато отстраняваше цветния прашец, полепнал по лицето й. — А радваш ли са на подаръка си?

Блейз погледна към него и си помисли, че никой друг мъж не би могъл да я дари с толкова радост.

— Прекрасни са… и цветята…

— Сега си заможна жена според представите на моя клан.

— Така ще да е, щом казваш — радостно се засмя тя.

— Подаряването на толкова много коне се счита за екстравагантен жест — закачливо подхвърли той. Хейзард не спомена, че за да се сдобие със златистия кон, бе рискувал живота си.