Джеръм Джеръм - Трима на бумел

— Толкова безсмислено! — отбелязах.

— Толкова еднообразно! — потвърди той. — Нямаш представа, как може да ти втръсне пътят от Пикадили съркъс до полицейския участък на Вайн стрийт — въздъхна той и по набръчканото му лице премина замечтано изражение. — А какво друго можехме да правим? Нищичко! Понякога гасяхме някои уличен фенер, но идваше човек и пак го палеше. Опитвахме ли се да нагрубим полицай, той просто не ни обръщаше внимание. Дори не разбираше, че сме го нагрубили, или ако разбереше, не го вземаше навътре. Е, можеше човек да се сбие с някой носач на пазара „Ковънт Гардън“. Обикновено носачът беше победител и на теб ти излизаше пет шилинга, а когато той загубеше, цената беше половин лира. На мен това не ми беше много интересно. Веднъж отмъкнах файтон, от ония купета двуколки. Това винаги се е смятало за връх на тогавашните пиянски лудории. Подкарах го късно една вечер, както стоеше пред кръчмата на Дийн стрийт, и почти веднага ме спря възрастна дама с три деца — двете плачеха, третото май дремеше. Докато се усетя, тя нахвърля хлапетата вътре, взе ми номера, плати ми — както обяви, един шилинг над редовната такса — и ми даде адрес малко след Северен Кенсингтън според нея. Всъщност адресът се оказа чак след Уилсдън. Конят беше уморен и стигнахме след два часа, че и повече. Това беше най-мудната шега, в която съм участвал. Един-два пъти се опитах да уговоря децата да ги върна обратно на възрастната дама, но щом отворех вратичката, най-малкото почваше да пищи. Предлагах и на колеги файтонджии да вземат клиентите ми, но повечето ми отговаряха с думите на популярна песничка в ония времена: „О, Джордж, не те ли е срам да искаш това от мен?“ Един предложи да предаде на жена ми предсмъртните ми думи, стига да измисля такива, а друг обеща да организира спасителна команда, която да ме изрови напролет. Когато се качвах на стъпалото на кочияша зад купето, си представях как ще оставя някой сприхав стар полковник в пущинак, където не минават файтони, на пет-шест мили от посочения от него адрес и какви проклятия ще почне да бълва той. Можеше да излезе хубава шега в зависимост от обстоятелствата и от полковника. Не бях и помислял за превозване на детска градина до далечно предградие. Не — заключи приятелят ми, черковният настоятел, — Лондон предлага съвсем малко възможности на любителя на закононарушенията.

Виж, в Германия само поискай да имаш неприятности. Там нещата, които не бива да се правят, се правят извънредно лесно. Младия англичанин, който копнее да си докара беля на главата, съветвам да си купи билет до Германия само за отиване — билетът за отиване и връщане си е чисто прахосничество, понеже важи само един месец.

В полицейския правилник на фатерланда той ще открие извънредно интересен и примамлив списък от нарушения. В Германия не бива да се простират завивките на прозореца. Човек може да започне с това — като си изтърси завивките през прозореца, като нищо ще си докара една разправия още преди закуска. В Англия и сам да се провесиш на прозореца, никой няма нищо да ти каже, освен ако не затулиш нечие осветление или не улучиш нечия глава, когато паднеш.

В Германия не може да се излиза на улицата с карнавални дрехи. Един мой познат шотландец, който прекарал една зима в Дрезден, в първите дни на пребиваването си непрекъснато спорел по тоя въпрос със саксонското правителство. Служителите му задали въпроса, защо е с такива дрехи. Той не беше сговорчив по нрав. Отговорил им, че си ги носи. Запитали го защо ги носи. За да му е топло, отвърнал той. Откровено му казали, че не му вярват, и го изпратили до квартирата му със закрита кола. Наложило се лично английският пълномощен министър да се намеси, за да увери властите, че шотландската фуста е обичайно облекло за мнозина почтени, зачитащи законите британски поданици. Приели обяснението от дипломатичност, но запазили особено мнение. С английския турист свикнали, но един офицер от Лестършърския полк, поканен на лов от негови приятели немци, щом се появил на улицата, веднага бил пратен в полицията, както бил на кон и с униформа, за да дава обяснение за неприличното си облекло.

Друго, което не бива да се върши по улиците в немските градове, е да се хранят коне, мулета или магарета, все едно собствени или принадлежащи другиму. Обхване ли ви непреодолимо желание да нахраните кон, трябва да си уговорите среща с животното и храненето да стане на съответното разрешено място. Не можете да чупите стъкло или порцелан на улицата или на публично място, а ако го направите, трябва да съберете всички парчета. Какво ще правите после с тях, не мога да ви кажа. Не е разрешено обаче да ги изхвърляте и да ги оставяте — изглежда, не е разрешено да се разделяте с тях по никакъв начин. Вероятно се предполага, че ще ги носите със себе си, докато умрете, и тогава ще ви погребат с тях. Може би все пак е позволено да ги глътнете.