Джеръм Джеръм - Трима на бумел

Напротив, по някакви странни пътища разумът му го бе предумал, че когато загуби нещо, виновни са всички други в къщата, но не и той.

— Ей сега го държах в ръцете си! — възкликваше той.

Тонът му изразяваше убеденост, че живее сред фокусници, които крият всичко от него с единствената цел да го ядосат.

— Да не си го оставил в градината? — изказваше предположение леля.

— Защо ще го оставям в градината? Вестникът не ми трябва в градината, вестникът ми трябва във влака.

— Може би си го пъхнал в джоба?

— Гледай я тая жена! Мислиш ли, че ще стоя тук в девет без пет и ще го търся, ако е в джоба ми? За глупак ли ме смяташ?

В този миг някой извикваше:

— Това какво е? — и му подаваше отнякъде старателно сгънатия вестник.

— Много ми се иска да не ми пипате нещата — изръмжаваше той и го грабваше разярено.

Отваряше чантата да го прибере и внезапно, като го погледнеше, замръзваше безмълвен с крайно оскърбен вид.

— Какво има? — питаше леля.

— Онзиденшен! — отговаряше той, прекалено обиден дори за да крещи, и хвърляше вестника на масата.

Поне веднъж, за разнообразие, да се бе случил вчерашен. Винаги беше онзиденшен освен във вторник — тогава беше съботен.

Накрая му го намирахме, обикновено беше седял на него. Тогава той се усмихваше — не от сърце, а уморено, като човек, убеден, че съдбата го е заточила сред тълпа безнадеждни идиоти…

— През цялото време точно под носовете ви… — и се опитваше да довърши ритуала на сбогуването с всички деца в дома.

Леля ми никога не излизаше от дома, дори за да отскочи при съседите, без да се сбогува нежно с всеки член на семейството. „Човек не знае какво може да му се случи“ — казваше тя.

Някое от децата, разбира се, неизменно липсваше. Когато това станеше ясно, останалите шест без минута двоумене се разпиляваха с викове да го търсят. Щом те изчезнеха, то от само себе си изникваше, винаги с най-обосновано извинение за отсъствието си, и веднага хукваше подир другите да им съобщи, че се е намерило. По този начин поне пет минути отиваха всички да се търсят един друг — предостатъчно време за чичо ми, за да си намери чадъра и да си загуби шапката. Когато групата най-сетне се събираше отново в хола, часовникът в гостната удряше девет. Беше студен пронизващ звън, който напълно дезорганизираше чичо ми. Във възбудата си той целуваше някое дете два пъти, пропускаше друго, забравяше кого е целунал и кого не е, и се налагаше да започне отначало. Според него те нарочно се размествали и аз не мога твърдо да заявя, че обвинението му беше напълно безоснователно. На всичките му тревоги отгоре лицето на едно от децата обикновено лепнеше и тъкмо то винаги беше най-любвеобилно.

Ако се случеше всичко да върви прекалено гладко, най-голямото момче споменаваше между другото, че всички часовници в къщата били с пет минути назад и то затова било закъсняло оня ден за училище. Чичо ми тозчас изхвърчаше стремително към портата, където се сещаше, че не си е взел нито чантата, нито чадъра. Всички деца, които леля ми не успееше да спре, се юрваха подире му, като две се сбиваха кое да носи чадъра, а останалите се сборичкваха около чантата. Щом се върнехме, откривахме на масата в хола най-важното, което бе забравил, и се чудехме какво ли ще каже, когато се прибере вечерта.

Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“.

Той не позволи да бъде надминат в учтивостта от някакви си чужденци, истински или престорени. Извика на свой другар на име Чарлс да подържи коня, скочи от капрата и ни отвърна с поклон, който би направил чест на самия господин Тървидроп (Учителят по танци от „Студеният дом“ на Дикенс, олицетворение на превзета учтивост.). Явно от името на нацията ни поздрави с добре дошли в Англия и изрази съжаление, че нейно величество в момента отсъства от Лондон.

Не можахме да му отвърнем подобаващо поради липсата на съответна формулировка в разговорника. Нарекохме го „коневодач“, при което той отново се поклони до земята, и го запитахме ще има ли добрината да ни закара до Уестминстърския мост.

Той притисна ръка до сърцето си и обяви, че това щяло да бъде голямо удоволствие за него.

Джордж прочете третото изречение в раздела — въпроса „Колко ще струва?“.

Тези думи придадоха користен оттенък на разговора и кочияшът сякаш се докачи. Обясни, че никога не вземал пари от изтъкнати чужденци. Ако можело, да сме му оставели някакво сувенирче — брилянтна игла за вратовръзка, златна кутийка за енфие, изобщо дреболия, която да му напомня за нас.