Джеръм Джеръм - Трима на бумел

— Не биваше да забравяме, че чичо Джордж има пред себе си дълъг ден, и трябваше да го убедим да не става. Вината е изцяло моя.

Но едно случайно нарушаване на навика не може да навреди никому, а освен това, както двамата с Харис се съгласихме, това беше добра подготовка за Джордж. В Шварцвалд щяхме да ставаме в пет часа всяка сутрин, така бяхме решили. Самият Джордж дори предложи четири и половина, но ние с Харис заявихме, че и пет часа е достатъчно рано. Така ще може към шест да сме на велосипедите, за да отхвърлим по-голямата част от прехода, преди да е напекло. Понякога — но не редовно — може да тръгваме и по-рано.

И аз станах тая сутрин в пет. Не че го бях решил, вечерта си казах: „Точно в шест!“

Познавам хора, които могат да се събудят, когато пожелаят, на минутата. Щом сложат глава на възглавницата, те си казват: „Четири и половина“, „Пет без петнайсет“ или „Пет и петнайсет“ — според случая, и със звънването на часовника отварят очи. Колкото повече мислиш за тази способност, толкова по-необяснима става. Някакво вътрешно „Аз“, което действа вътре в нас съвсем независимо от съзнателната ни същност, изглежда, е способно да брои часовете, докато спим. Без помощта на часовника, слънцето или някакъв друг посредник, познат на петте ни сетива, то бди в мрака. В уречения момент пошепва: „Време е!“ и ние се събуждаме. Службата на един стар работник на реката, с когото веднъж разговарях, му налага всяка сутрин да е на крака половин час преди прилива. Каза ми, че нито веднъж не се е успал и една минута. Напоследък дори не си правел труда да изчислява часа на прилива. Лягал си уморен и спял без сънища, а всяка сутрин в различно време призрачният дежурен, постоянен като самия прилив, безмълвно го събуждал. Дали духът на тоя човек витае в тъмнината по калните пристани край реката, или е опознал обичаите на природата? Какъвто и да е процесът, самият човек не можеше да го обясни.

Моят вътрешен дежурен, изглежда, не е достатъчно обучен. Прави каквото може, но се престарава, неспокоен е и обърква сметката на времето. Казвам му например: „В пет и половина, моля“, а той ме стряска в два и половина. Поглеждам часовника си. Но той ми подсказва, че може да съм забравил да го навия. Вдигам часовника до ухото — не е спрял. Тогава той изказва предположението, че на часовника може да му е станало нещо. Сигурен е, че часът е пет и половина, ако не и малко повече. За да му угодя, обувам чехлите и слизам долу да проверя часовника в столовата. Какво се случва на човек, когато блуждае посред нощ из къщата по халат и чехли, не е необходимо да разказвам — повечето го знаят от опит. Всичко — особено всичко с остри ръбове — си доставя подлото удоволствие да го удари. Когато сте със здрави високи обувки, това всичко се отстранява от пътя ви, но дръзнете ли да тръгнете между мебелите по терлици на бос крак, те ви се изпречват и ви ритат. Пъхам се обратно в леглото ядосан, снел доверието от моя вътрешен дежурен заради твърдението му, че всички часовници в къщата са влезли в заговор срещу мен, и не мога да заспя половин час. От четири до пет той ме буди през десет минути. Проклинам се, че изобщо съм му споменал за будене. В пет часа самият той заспива уморен и прехвърля отговорността на прислужничката, която ме вдига половин час по-късно, отколкото обикновено.

Нея нощ така ме изтерза, че в пет часа станах само за да се отърва от него. Не знаех какво да правя. Влакът ни тръгваше чак в осем, багажът ни беше опакован и изпратен вечерта заедно с велосипедите на гарата на Фенчърч стрийт. Отидох в кабинета, рекох да попиша един час. По моему ранното утро преди закуска не е подходящо време за литературни занятия. Написах три абзаца от един разказ и след това ги прочетох. За произведенията ми е имало и нелюбезни изказвания, но не бях писал нещо, което да се сравни с тия три абзаца. Хвърлих ги в кошчето за хартии и се опитах да си припомня има ли институции, осигуряващи пенсия за пропаднали писатели.

За да променя посоката ни мислите си, пъхнах в джоба една топка за голф, избрах стик за далечни удари и излязох на ливадата. Там пасяха две овце. И двете тръгнаха подире ми, очевидно заинтересувани от спортните ми упражнения. Едната беше немлада, добродушна по нрав и благоразположена. Не съм сигурен, че разбираше играта, но, изглежда, й се нравеше, че съм се заел с толкова безобидно занимание в този ранен час. Придружаваше всеки удар с коментар:

— Добреее, мнооого добреее!

Толкова се радваше, сякаш го правеше самата тя.