Джеръм Джеръм - Домът срещу фенера

Тези несвързани мисли нахлуваха в ума му, докато той, размисляйки, крачеше по диагонал из стаята. Изведнъж спря и се вгледа в мен.

— Защо в столовата? — попита.

Чу се познатото подрънкване на ключовете — моят приятел подрънкваше с тях в джобовете ви, той винаги правеше така, когато разпитваше някого. И изведнъж ми се стори, че аз наистина зная нещо и без да успея добре да обмисля всичко, отвърнах:

— Може би за това, че е по-лесно да се донесе бръснача отгоре, отколкото да се мъкне мъртвото тяло там.

Моят приятел се облегна на масата, очите му блестяха от възбуда.

— Представете си малката гостна, украсена с най-различни дреболийки — каза той, — тримата стоят край масата. Хепуорт нервно барабани с пръсти по облегалката на стола. Упреци, насмешки, заплахи. Младият Хепуорт — слабоха-рактерен под гнета на постоянния страх, такъв го знаеха всички — треперещ и бледен като платно, няма сили да повдигне очи. Жената прехвърля поглед от едното лице към другото. Отново в този поглед се изписва презрение, и още по-лошо, жалост! Ако той не се боеше! И, накрая, съдбоносната минута — този, на когото е съдено да бъде убит, с презрителен смях се обръща гърбом към своя събеседник и властният му поглед повече не преследва и не плаши никого.

— Именно в този момент той е трябвало да стреля. Куршумът, ако си спомняте, е попаднал в тила. Вероятно Хепуорт не веднъж си е представял тази среща, иначе защо би държал зареден револвер, това съвсем не е в навиците на жителите на предградието. Стискал го е в ръката си да момента, когато го е обхванала бясна ненавист и страх спрямо този човек. На слабите хола са присъщи крайностите. Той е убил заради това, защото нищо друго не му е оставало.

— Чувате ли колко тихо става след изстрела? Мъжът и жената са се склонили над убития, трескаво го опипват, прислушват бие ли сърцето му? По всяка вероятност човекът е бил убит на място. По килима не са останали следи от кръв. Къщата е отдалечена и никой не е чул изстрела. Но как да се избавят от трупа? А езерото? То е на стотина ярда, съвсем наблизо до къщата.

Моят приятел приближи към себе си папката с делото, която все още лежеше на масата сред другите документи и прелисти няколко страници.

— Какво по-просто? В съседство строят. Колички колкото щеш. До езерото е прокарана пътека от дъски. Дълбочината на водата в онова място, където бе намерен трупа, е четири хута и шест дюйма: достатъчно е леко да се обърне количката и тялото се плъзва във водата. Около минута мислят напрегнато. Тежестта трябва да е особено масивна, за да потъва тялото все по-дълбоко и по-дълбоко в меката тиня и да остане там, докато не изгние.

Още една минута нали всичко трябва да се обмисли докрай. Ами ако изведнъж, независимо от всички предпазни мерки, веригата се измъкне и тялото изплува на повърхността? Работниците постоянно ходят до езерото за вода — какво ще стане, ако го видят?

Не забравяйте, убитият през цялото време лежи по гръб, те са го обърнали, за да проверят бие ли сърцето му. Вероятно са затворили очите му, едва ли им е харесвало тяхното изражение.

И тук жената е забелязала приликата. Нали и двамата са лежали до нея със затворени очи. Може би, тя отдавна е забелязала как удивително си приличат двамата. Трябва да се постави в джоба му часовника на Хепуорт, а на пръста да се надене пръстенът. И брадата, ако не е тя, впечатлението би било пълно.

Лекичко се промъкват към прозореца, повдигат пердето. Зад прозореца все още пълзи гъста мъгла. Наоколо — никого, мъртва тишина. Времето ще стигне.

Трябва да се махнат оттук и да изчакат. Трябва да се облече жълтата пелерина, може би някой е видял как човек с жълта пелерина влиза в къщата, нека сега видят, че той излиза оттам. После пелерината може да се сгъне и да се захвърли в някой тъмен ъгъл или да се остави във влака. А сега, по-бързо до кантората и да се седи там до идването на Елънби. На него може да се вярва, той е предан като куче. Делови човек, той ще каже какво трябва да се направи.

Моят приятел отблъсна папката и се разсмя.

— Всичко е било обмислено! — възкликна той. — А на никого от нас, идиотите, нищо подобно и не мина през главата.

— Действително, както вие твърдите, всичко попада на мястото си — започнах аз, — но можете ли да си представите, Хепуорт, същият този Хепуорт, за когото ми говорехте, да седи близо до простреляното на пода тяло на убития и спокойно да разработва плана на бягството си?

— Не — отвърна той. — Но си я представям нея, жената, която ден подир ден пазеше упорито мълчание, докато ние се измъчвахме покрай нея, доведени до ярост от упорството й. Жената, която стоеше като изваяна от камък три часа подред, докато старият Катбиш в своята реч се опитваше да я изкара съвременната Иезабел и която, стоейки, изслуша присъдата, обричаща я на петнайсет години каторжен труд. Тя имаше тържествуващ вид! Тя излезе от залата с лека походка, като че бързаше за среща с любимия си. Кълна се, тя сама е обръснала мъртвеца — добави той. — Хепуорт непременно би го порязал.